Сама съм. Боли. Дъждът не спира. Вали, вали, вали... Безкрайно студено ми е.
Лятото е толкова далече, сякаш на разстояние един живот. Не мога да спра да бягам към слънцето и да протягам ръце към опрощаващите му лъчи. Моля се то поне да ми прости греховете, които съм извършила, греховете, които дори не съм и сънувала . Но слънцето е далече. Слънчогледите го разбраха и тъжно паднаха като посечени в пръстта и се сляха с нея.
Няма да забравя лятото и есента на годината преди тази. Бяха илюзии, мечти, реалности, смях, желания, но и Надежда. Няма ги повече. Има само есен, дъжд, студ и самота.
Слънцето бяга зад облаците и ръцете ми изтръпват протегнати в желанието ми да го уловя.
Искам да се скрия сред пожълтелите листа на гората и да се слея с тихата им меланхолия, нашепваща за вятър, слънчеви лъчи и птичи песни. Искам да си поплача тихичко заедно с тях и майката Земя да ме гали с нежните си ръце.
Искам да заспя и да се събудя в лятото, в което пропуснах да разбера, че слънцето е неуловимо.
Слънчогледите знаят. Очите им почерняват от взиране, но дори да следват всеки изпратен негов лъч, не успяват да го задържат.
Пари от сълзата, в която слънцето се е отразило.
Боли от болката, че НИКОГА няма да го прегърна, да поема топлината му и да тръгна сияеща от хилядите градуси към времето, от което няма завръщане.
Няма коментари:
Публикуване на коментар