Вървим двама сред изумяваща тишина и аз насищам сетивата си с есента. Ти здраво стискаш ръката ми и се боиш да я пуснеш, защото, аз знам, се страхуваш, че ще избягам.
Едва удържам порива си. Искам да се слея с цялата тази красота и пъстрота. Искам да прегърна онова дърво, което с кратки въздишки рони сълзи под формата на жълто - оранжеви листа и те се спускат в плавен танц и застилат посърналата трева с искрящата си пъстрота. Искам да усетя топлината на лятото по грапавите следи на кората му и тя да ми споделя огнени спомени. Трябва да го погаля и да го успокоя, че птицата, която сутрин го будеше с омайните си трели ще се върне. Непременно. На пролет.
Ти държиш здраво ръката ми. Страхуваш се, че и аз ще отлетя. Искам да те погледна, но не смея. Есента в твоите очи не е така красива и аз не искам да я виждам, защото се боя от зимата. Затова, моля те, пусни ръката ми! Ще се върна, когато/ако върнеш пролетта в погледа си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар