Студено ли ти е, моя любов? Защо така е посърнало лицето ти? Защо толкова плашещо са осиротели очите ти? И къде е жаркия, слънчево парещ блясък на усмивката ти?
Бавех се в кухнята. Страхувах да се върна при теб. От твоя студ ми ставаше пусто. А водата в чайника вреше. Стъклата на прозореца се покриваха с парата, а снежния ден навън я караше да започва да се стича на тънки вадички по гладката им повърхност. Те се спускаха до дървената рамка и образуваха капки - локвички и се после преливаха и започваха да бягат по стената. Гледах ги като омагьосана и плачех.
Ръцете ти ме обгърнаха през кръста и попита: "Защо плачеш, моя неповторима?"
Плача ли? Нее... Мигличка ми дразни окото.