Реших да вляза в себе си. О!!! Каква разцъфнала палитра от сезони! Каква омайна, боляща с искренето си, хрупкава, бяла заскреженост и мека есенна, приглушена керемиденост. Пролетта раздаваше милиарди сипещи се, млечно - розови, деликатни черешови листенца и ги потапяше в завихрена в океани слънчева, запъхтяна, отразила усмихната влюбеност на знойна жега, вълна. Вилнееха пожари на силни емоции, страховити бури от неизказани, несподелени, неизживени, половинчато раздадени - взети страсти, болни, сълзящи бааавничко, като мартенско топене капчуци грешки, раздели, загуби и падения. Истерични крясъци и тихо, гладко мълчание на схлупени облаци... Намерих и още и още... И ОЩЕ?!
Очите се обърнаха отново навън и бяха станали слепи за злободневното сиво. Та, аз имах в себе си всички сезони, стихии, галещо- нежни, раздаващи - вземащи - връщащи, разпалено - жежки и плашещо - отвяващи. Ще ги подаря на околното. Имам ги с ниагарено - безспирна, пенливо -забързана пълноводност.
Наоколо вече е плискащо сияйно. Защото аз съм неподвластна на времето вън от мене.

