Протягах ръка към Слънцето вървях към белите кътчета на душата си, за да намеря покоя и да се опитам да простя. Да простя за грешките на другите.
Често се опитваха да ме заблуждават с много думи и да приспиват бдителността ми. Някои от тях успяваха. Методично. Сякаш нарочно. Тихо. Тъпо и едва доловимо болящо. Аз ги оправдавах, защото така съм се научила - истината винаги има две, а понякога и повече страни. И аз ги оглеждах, преценях и си казвах, че вероятно моята истина е кривата. Такава като онези огледала, в които образа така уродливо се видоизменя, че не ти остава нищо друго, а да се смееш. И аз се смеех. Присмивах се. На себе си.
И в един миг се събудих. Осъзнах годините зад гърба си и се уплаших. Какво съм правила всъщност?! "Какво си правила?! Защо?!", крещях аз, застанала пред една "истина". Така бях свила ръцете си в юмруци, че ноктите ми се забиваха в плътта и образуваха ярко червени дъги по дланите ми и ме болеше. До кръв. Вече образа в огледалото не беше смешен. Беше уродлив. Грозен. Къде бях загубила истинският, докато се присмивах на изкривения?
Оправдала истините на другите и потъпкала своите в калта аз бях престанала да живея по своите правила. И се опитах да помоля Слънцето да измие лицето ми и да ми върне чертите. Да ми върне бисерите в очите и аз да видя МОЯТА истина. То обаче тихо ми нашепна, че първо трябва да простя на онези, които бяха взели времето ми, докосванията ми, палещите ми устни, мислите и желанията ми, старанието ми...
Започнах да търся всеки, който е заменил истината си за моята и след като го намерех му прощавах. Останаха ми неколцина и не мога все още да се обърна към Слънцето. Само ръката ми е протегната към него и го моля да прояви милосърдие вместо мен. Аз не съм толкова благородна.
Неколцината стоят и се усмихват победоносно. И аз по навик започвам да виждам как в огледалото образа ми започва да ми се усмихва.
