неделя, ноември 11, 2018

* * *

Загубих. Загубих всички битки. Нямам. Нямам сили да се движа из безсмислеността, като безплътен призрак. Има. Има само болка пред мен и малко усмивки зад мен. Не искам. Не искам да продължавам да понасям, защото няма защо, за кого. Сама. Сама съм в болките и несгодите, сама съм и в беглите усмивки. Защо. Защо ми е слънцето, когато в душата е мрак? Кога. Кога ще добия смелост да сложа край на това бавно влачене към земята? От раз. От раз мога да пречупя всичко. Няколко. Няколко хапчета, Едно. Едно острие. Висок. Висок блок, сграда. Край. Край на нищото. Край на мен, която мечта и не сбъдна нищо.

сряда, януари 03, 2018

Some promises

Почувствах храма си (душата) осквернен. Често се случва в него да се приютяват хора, които не са благочестиви. Но нали пък е храм - всеки има право да влезе в него. И влизаха. И поругаваха. И рушиха. Превърнаха го в мръсно и зло място.

Сега се сетих, че точно на място идва изречението: "Злото е измъчено до глад добро." Избягах от същността си. Затворих я. Заключих я. Построих дебели, дебели стени и си забраних да бъда това, което съм. Не умишлено, разбира се. Случи се закономерно, но без да знам. Отвън бях като скала. Бях опората, която всеки иска да има. Хората решаваха, че аз мога да поема всичко, защото съм силна и пак ме цапаха със сарказма си, несъобразителността си, грубостта си, с липсата на загриженост и топлина. Аз бях като фара в бурното и тъмно море. Намираха ли сушата той оставаше зад гърба им - самотен и достолепен, но запазил много светлина за всеки загубил се. Не си позволявах и грам отпускане, защото беше недопустимо. Докато в един краен момент дойде и осъзнаването. Раните, драскотините, белезите бяха от всички онези, които позволявах да си мислят, че аз мога да понеса всичко, защото... не знам защо - питайте тях. Аз отговарям за своите постъпки и грехове.

Обещавам се си едно нещо - да спра да понасям онова, което ме кара да се чувствам зле.
Да спра да правя компромиси.
Да спра да се тревожа за всички преди да го направя за себе си.
Да давам, колкото ми се дава. (И не ми пробутвайте библейски постулати и мисли на Майка Тереза!).

Има хора, които не могат, не искат и дори не виждат какво си сторил за тях. Мислят си, че след като техният живот е някак уреден, то другите, които непрекъснато съдбата им дава горчивия хап, са безподобни мрънкала. Но те не мрънкат, за Бога! Те споделят болката си. Ако на някой му е трудно да понесе моята болка, той не заслужава да споделя и моята радост.

Обещавам си да стоя по-далече от хора, които ме използват, когато и за каквото им е удобно.
Обещавам си да отключа храма си отново, да съборя стените си, за да бъда каквато съм - чувствителна, ранима, нуждаеща се от добра дума и ласка... Защото осъзнах, че много се тревожа. За всичко. За всеки. Най-малко за себе си.
Спирам да бъда опора, съветник и изповедник за онези, които не са такива за мен. Спирам да бъда подслон по пътя, в който се отбиват само, когато навън е неприветливо, тъмно и студено!

Cheers and fingers crossed for my new (old, natural) me!










неделя, май 28, 2017

Ashes

Обичах силно, трепетно, шеметно, кървящо, разпадащо на милиарди молекули, разкъсващо, безпомощно и омаломощаващо преди толкова много време. Питам се той ли ще бъде последният мъж, когото ще обичам по този начин? И колко пъти можем да обичаме така, когато всичко в нас вече е станало на пепел?


вторник, януари 03, 2017

Promises

Почувствах храма си (душата) осквернен. Често се случва в него да се приютяват хора, които не са благочестиви. Но нали пък е храм - всеки има право да влезе в него. И влизаха. И поругаваха. И рушиха. Превърнаха го в мръсно и зло място.
Сега се сетих, че точно на място идва изречението: "Злото е измъчено до глад добро." Избягах от същността си. Затворих я. Заключих я. Построих дебели, дебели стени и си забраних да бъда това, което съм. Не умишлено, разбира се. Случи се закономерно, но без да знам. Отвън бях като скала. Бях опората, която всеки иска да има. Хората решаваха, че аз мога да поема всичко, защото съм силна и пак ме цапаха със сарказма си, несъобразителността си, грубостта си, с липсата на загриженост и топлина. Аз бях като фар в бурното и тъмно море. Когато намереха сушата, той оставаше зад гърба им - забравен, самотен и достолепен, но запазващ много светлина за всеки загубил се. Не си позволявах и грам отпускане, защото беше недопустимо. Докато в един момент дойде и осъзнаването. Раните, драскотините, белезите бяха от всички онези, които позволявах да си мислят, че аз мога да понеса всичко, защото... не знам защо - питайте тях. Аз отговарям за своите постъпки и грехове.
Има хора, които не могат, не искат и дори признават, не виждат какво си сторил за тях. Мислят си, че след като техният живот е някак уреден, то другите, които непрекъснато съдбата им дава горчивия хап, са безподобни мрънкала. Но те не мрънкат, а споделят болката си. Ако на някой му е трудно да понесе моята болка, той не заслужава да споделя и моята радост.
Обещавам се да спра да понасям онова, което ме кара да се чувствам зле.
Да спра да правя компромиси.
Да спра да се тревожа за всички, преди да го направя за себе си.
Да давам, колкото ми се дава. (И не ми пробутвайте библейски постулати и мисли ала Майка Тереза!).
Обещавам си да стоя по-далече от хора, които ме използват, когато и за каквото им е удобно.
Обещавам си да отключа храма си отново, да съборя стените си, за да бъда каквато съм - чувствителна, ранима, нуждаеща се от добра дума и ласка... Защото осъзнах, че много се тревожа. За всичко. За всеки. Най-малко за себе си.
Спирам да бъда опора, съветник и изповедник за онези, които не са такива за мен. Спирам да бъда подслон по пътя, в който се отбиват само, когато навън е неприветливо, тъмно и студено!
Cheers and fingers crossed for my new (old, natural) me!