вторник, януари 03, 2017

Promises

Почувствах храма си (душата) осквернен. Често се случва в него да се приютяват хора, които не са благочестиви. Но нали пък е храм - всеки има право да влезе в него. И влизаха. И поругаваха. И рушиха. Превърнаха го в мръсно и зло място.
Сега се сетих, че точно на място идва изречението: "Злото е измъчено до глад добро." Избягах от същността си. Затворих я. Заключих я. Построих дебели, дебели стени и си забраних да бъда това, което съм. Не умишлено, разбира се. Случи се закономерно, но без да знам. Отвън бях като скала. Бях опората, която всеки иска да има. Хората решаваха, че аз мога да поема всичко, защото съм силна и пак ме цапаха със сарказма си, несъобразителността си, грубостта си, с липсата на загриженост и топлина. Аз бях като фар в бурното и тъмно море. Когато намереха сушата, той оставаше зад гърба им - забравен, самотен и достолепен, но запазващ много светлина за всеки загубил се. Не си позволявах и грам отпускане, защото беше недопустимо. Докато в един момент дойде и осъзнаването. Раните, драскотините, белезите бяха от всички онези, които позволявах да си мислят, че аз мога да понеса всичко, защото... не знам защо - питайте тях. Аз отговарям за своите постъпки и грехове.
Има хора, които не могат, не искат и дори признават, не виждат какво си сторил за тях. Мислят си, че след като техният живот е някак уреден, то другите, които непрекъснато съдбата им дава горчивия хап, са безподобни мрънкала. Но те не мрънкат, а споделят болката си. Ако на някой му е трудно да понесе моята болка, той не заслужава да споделя и моята радост.
Обещавам се да спра да понасям онова, което ме кара да се чувствам зле.
Да спра да правя компромиси.
Да спра да се тревожа за всички, преди да го направя за себе си.
Да давам, колкото ми се дава. (И не ми пробутвайте библейски постулати и мисли ала Майка Тереза!).
Обещавам си да стоя по-далече от хора, които ме използват, когато и за каквото им е удобно.
Обещавам си да отключа храма си отново, да съборя стените си, за да бъда каквато съм - чувствителна, ранима, нуждаеща се от добра дума и ласка... Защото осъзнах, че много се тревожа. За всичко. За всеки. Най-малко за себе си.
Спирам да бъда опора, съветник и изповедник за онези, които не са такива за мен. Спирам да бъда подслон по пътя, в който се отбиват само, когато навън е неприветливо, тъмно и студено!
Cheers and fingers crossed for my new (old, natural) me!

четвъртък, декември 31, 2015

Предновогодишно

Не се раздавайте! Не бързайте! Не го правете за хора, които няма и не могат да оценят жеста Ви! За хора, които дори ще ви накарат да се чувствате виновни, че някога сте направили добро. Не се пилейте за хора, които им е безразлично, дали усмивката ви е фалшива и крие жестока болка. Не го правете за хора, които предпочитат да търсят грешките ви, пред това да ви се зарадват и да ви кажат няколко добри думи.
Не се раздавайте! Пазете се! Дори и това да ви превърне в отшелник и мълчалив присъстващ. Не хабете времето си, думите си, споделеността си с хора, за които просто сте даденост и не ценят нищичко от направеното за тях.
Знам, че ще ви боли, ако не ме послушате! Знам колко е трудно да надскочите себе си и да претръпнете. Но, повярвайте ми, полезно е. Душата ми е почти разкъсана от прошките, които съм дала, от думите, които съм понесла, от замахванията, от ударите... Тя най-добре знае. Жалко, че никой не може да я види.
Но вие можете да се спасите. Не се раздавайте! Не бързайте! Не се хабете! Усетите ли топлината, нежността, загрижеността и съпричастността, тогава можете да се разтворите като цвете и да се раздадете до край! Но не бързайте! Защото могат да ви попарят като слана! По-добре егоисти, отколкото кървящи болки. Не се раздавайте до край!

Мирна, здрава и честита 2016 Ви пожелавам!

неделя, декември 27, 2015

She...

Стоеше пред мен. Смачкана. С огромни и тъжни очи. Казваше ми, че вече няма мечти.
Гледах я и се чудех как при толкова липса на обич и топлина, при толкова не рализираност, при толкова самота и при толкова злоба и хули не беше станала алкохоличка, наркоманка или и двете?! Гледах я и се питах колко ли много е зазидала в себе си и колко ли си е забранила да изпитва, за да не бъде наранявана?!
Тя ме плашеше. Тя беше това, което нито една жена не трябваше да бъде. Колко ли я делеше от лудостта или това да прекърши живота си, който се крепеше на... нищо?



петък, декември 25, 2015

Holidays

Бъдни вечер. Коледа. На работа.
Душата ми празнува, но в реалността нищо не е същото. Няма топлина. Няма обич. Няма усмивки. Нещо се разминава с моето усещане за празника и това на останалите около мен.
Искам светлина. Много светлина. Искам уют и топъл шоколад. Искам да съм близо до хора, на които умеят да се насладят подобавщо на тези дни. Хора, които не ги превръщат в поредният повод да се напият, да изгарямят няколко кутии "пиратки". Не. Искам благодатта на тези дни. Сред скъпите ми хора, някъде далече от сивотата на града и сред тишината на природата. Под морето от звезди, които сякаш са слезнали по-близо, за да ни поздравят. Искам няколко дни, в които да избягам от злободневието и злобата, намръщените лица и от хората, които не са като мен. Далече, далече... Искам усмивки, толина и светлина... Искам.
Честито Рождество!