Показват се публикациите с етикет сезони. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет сезони. Показване на всички публикации

сряда, ноември 07, 2012

The End


- Да, такива са сутрините през ноември... Студени са - каза той и излезе.
Дълго гледах след него, докато се скрива от погледа ми, а в мислите си тичах да го настигна, за да се сгрея в обятията му.
После разбрах, че не си струва да търся топлина там, където вече отдавна беше дошла зимата.





сряда, февруари 01, 2012

Неподвластна

Намръщено беше около мен. Злободневно и... може би сиво. Не, пеперудите продължаваха да летят и небето беше синьо, синьо като ефирна въздишка, но аз виждайки не виждах багрите. Исках. Не можех. Всичко ми изглеждаше като една блатна затоялост, над която се носят отровни, задушливи амонячни газове.

Реших да вляза в себе си. О!!! Каква разцъфнала палитра от сезони! Каква омайна, боляща с искренето си, хрупкава, бяла заскреженост и мека есенна, приглушена керемиденост. Пролетта раздаваше милиарди сипещи се, млечно - розови, деликатни черешови листенца и ги потапяше в завихрена в океани слънчева, запъхтяна, отразила усмихната влюбеност на знойна жега, вълна. Вилнееха пожари на силни емоции, страховити бури от неизказани, несподелени, неизживени, половинчато раздадени - взети страсти, болни, сълзящи бааавничко, като мартенско топене капчуци грешки, раздели, загуби и падения. Истерични крясъци и тихо, гладко мълчание на схлупени облаци... Намерих и още и още... И ОЩЕ?!

Очите се обърнаха отново навън и бяха станали слепи за злободневното сиво. Та, аз имах в себе си всички сезони, стихии, галещо- нежни, раздаващи - вземащи - връщащи, разпалено - жежки и плашещо - отвяващи. Ще ги подаря на околното. Имам ги с ниагарено - безспирна, пенливо -забързана пълноводност.

Наоколо вече е плискащо сияйно.  Защото аз съм неподвластна на времето вън от мене.


четвъртък, ноември 17, 2011

Докато те няма

ветровете пробиха
                 старите си обуща.
Мокри думи кръстосват
                 зимни пътища. 
Черни сенки потъват 
                 в пазвите на реките.
Небето се преобърна 
                 и прибра светлините си.

Докато те няма
жестовете изтляха 
                 под моето мълчание.
Преследват ме като сън
                 погледи приковани.
Дъждовете рисуват
                 мъртви вълнения.
И се пука камъкът 
от своите видения.

Докато те няма
самотата натрупа
                планини върху мене-
уж невидими, но
                пищят раменете ми.
Вечер очаквам влака,
                 който няма да спре.
И в ръцете ми цветето
                се пречупва на две.

понеделник, ноември 14, 2011

Сезони





Вървим двама сред изумяваща тишина и аз насищам сетивата си с есента. Ти здраво стискаш ръката ми и се боиш да я пуснеш, защото, аз знам, се страхуваш, че ще избягам.

Едва удържам порива си. Искам да се слея с цялата тази красота и пъстрота. Искам да прегърна онова дърво, което с кратки въздишки рони сълзи под формата на жълто - оранжеви листа и те се спускат в плавен танц и застилат посърналата трева с искрящата си пъстрота. Искам да усетя топлината на лятото по грапавите следи на кората му и тя да ми споделя огнени спомени. Трябва да го погаля и да го успокоя, че птицата, която сутрин го будеше с омайните си трели ще се върне. Непременно. На пролет.

Ти държиш здраво ръката ми. Страхуваш се, че и аз ще отлетя. Искам да те погледна, но не смея. Есента в твоите очи не е така красива и аз не искам да я виждам, защото се боя от зимата. Затова, моля те, пусни ръката ми! Ще се върна, когато/ако върнеш пролетта в погледа си.