Тъгата и меланхолията били синоними за есента.
Обичам есента! Винаги съм я обичала. Понякога се питам, дали я обичам повече от пролетта или е по равно?! Не знам. Знам само, че тази жълто- оранжево- алена светлина в клоните на дърветата ме омагьосва. Знам, че обичам да стъпвам по падналите листа и по детски ми се иска да събера част от тях в шепите си и да ги разпръсна като разноцветен дъжд над себе си. После искам да гледам танца им, докато падат и да се омайвам от аромата им.
Обичам плодовете, които ражда есента- натежали и сочни, медени...
Обичам хладните утрини, които ме карат да се сгушвам като котенце в обятията ти и да поемам от лъчите на лятото, които ти си запазил само за мен.
Обичам свежестта на въздуха сутрин, който, въпреки че ме кара леко да потръпвам насища дробовете ми с илюзията за кристална чистота.
Има поезия в есента. Има драма, каквато няма в нито един друг сезон. Лятото е щастие, а когато си щастлив не ти е до размисъл- усмихваш се и целуваш солени устни и поемаш слънца- парещи и заслепяващи.
Обичам есента. Тя е тиха, прощаваща, неизискваща... Понякога се сърди с дъждовете си и тогава мечтая за щастието, но когато те отминат и ме залее отново приглушеното й спокойствие, окичено с пастелните си багри, искам да се гуша в теб и да дишам с пълни гърди от ласкавостта й.
Споделям си... И обичам.

