***

 Има нещо трагично да си закъснял. Да си закъснял с десетки години. Да чакаш все още първата целувка с истинската любов, "Обичам те! Мисля за теб."... дом, дете... Има нещо трагично да си празен от не случили се важни събития и да нямаш време да ги изживееш. В теб да зее само една дълбока бездна от страх да завършиш безмисления си път и една безкрайна тъга по нещата, които си можел и е трябвало да имаш.

Ноктюрно с думи

Думите напират да излязат, за да опишат криво-ляво болката.Те искат да се излеят, като бурна река и да пометат всичко по пътя си. Зъбите ги спират, пръстите посягат към клавишите, но страхливо се отдръпват, защото знаят, че после повече ще боли.
Вървим по улиците сами, с натежали от тегобите ни сърца, скътали в себе си спомени за нещо хубаво и чисто (аз поне да) от един сякаш друг живот, спъваме се в сивотата на ежедневието и преминаваме през дните устремени към неизвестното. Носи ли ни това пътуване увереност? Щастливи ли сме? Доволни поне? Или? Какви сме? Кои сме? Как сме?
Сънувах те. Не става често, но когато се случи, носталгията ме забива в пода и аз се разтапям в там - бавно и мъчително. Илюзия ли беше тази толкова мъчна любов, аз ли те докосвах, ти ли докосваше мен? Къде се разминахме? Къде химичната реакция се провали? Каза ми "Ще дойдеш ли при мен?" в съня ми, а аз те погледнах изумено, сякаш не може да го казваш на мен и отговорих "Сигурно.". Почувствах се завършена и най-после съвършена.
Събудих се. Блъскам се в деня и се опитвам да забравя топлината на това да знам, че най-после и вероятно до края ни не сме аз и ти, а ние.

Whispers

изтича, като вода, като пясък, като миг живота, залязва. още те нямам. мисля те. очаквам да чуя смеха ти, от някой ъгъл да се простре сянката ти. проблясва, като острие, като първи лъч, като северно сияние, осъзнаването. няма да те имам. домът, който щеше да е наш хваща прах и паяжини в съзнанието ми. леглото ни пустее ялово. нямаш ключ за тази врата и тя ридае скърцащо. детето, което щеше да се усмихва на глупавите си родители не се роди. нямо е. шепна слепи заклинания. вървя към теб назад и се спъвам в тръните. изтича времето. нямам те.

"Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш занякъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли. Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име. Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите. Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър. Скорост, скорост към нищото,опустошителна като суховей. Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти. Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта. Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо."

- Блага Димитрова