Почувствах храма си (душата) осквернен. Често се случва в него да се приютяват хора, които не са благочестиви. Но нали пък е храм - всеки има право да влезе в него. И влизаха. И поругаваха. И рушиха. Превърнаха го в мръсно и зло място.
Сега се сетих, че точно на място идва изречението: "Злото е измъчено до глад добро." Избягах от същността си. Затворих я. Заключих я. Построих дебели, дебели стени и си забраних да бъда това, което съм. Не умишлено, разбира се. Случи се закономерно, но без да знам. Отвън бях като скала. Бях опората, която всеки иска да има. Хората решаваха, че аз мога да поема всичко, защото съм силна и пак ме цапаха със сарказма си, несъобразителността си, грубостта си, с липсата на загриженост и топлина. Аз бях като фар в бурното и тъмно море. Когато намереха сушата, той оставаше зад гърба им - забравен, самотен и достолепен, но запазващ много светлина за всеки загубил се. Не си позволявах и грам отпускане, защото беше недопустимо. Докато в един момент дойде и осъзнаването. Раните, драскотините, белезите бяха от всички онези, които позволявах да си мислят, че аз мога да понеса всичко, защото... не знам защо - питайте тях. Аз отговарям за своите постъпки и грехове.
Има хора, които не могат, не искат и дори признават, не виждат какво си сторил за тях. Мислят си, че след като техният живот е някак уреден, то другите, които непрекъснато съдбата им дава горчивия хап, са безподобни мрънкала. Но те не мрънкат, а споделят болката си. Ако на някой му е трудно да понесе моята болка, той не заслужава да споделя и моята радост.
Обещавам се да спра да понасям онова, което ме кара да се чувствам зле.
Да спра да правя компромиси.
Да спра да се тревожа за всички, преди да го направя за себе си.
Да давам, колкото ми се дава. (И не ми пробутвайте библейски постулати и мисли ала Майка Тереза!).
Обещавам си да стоя по-далече от хора, които ме използват, когато и за каквото им е удобно.
Обещавам си да отключа храма си отново, да съборя стените си, за да бъда каквато съм - чувствителна, ранима, нуждаеща се от добра дума и ласка... Защото осъзнах, че много се тревожа. За всичко. За всеки. Най-малко за себе си.
Спирам да бъда опора, съветник и изповедник за онези, които не са такива за мен. Спирам да бъда подслон по пътя, в който се отбиват само, когато навън е неприветливо, тъмно и студено!
Cheers and fingers crossed for my new (old, natural) me!
