четвъртък, ноември 17, 2011

Докато те няма

ветровете пробиха
                 старите си обуща.
Мокри думи кръстосват
                 зимни пътища. 
Черни сенки потъват 
                 в пазвите на реките.
Небето се преобърна 
                 и прибра светлините си.

Докато те няма
жестовете изтляха 
                 под моето мълчание.
Преследват ме като сън
                 погледи приковани.
Дъждовете рисуват
                 мъртви вълнения.
И се пука камъкът 
от своите видения.

Докато те няма
самотата натрупа
                планини върху мене-
уж невидими, но
                пищят раменете ми.
Вечер очаквам влака,
                 който няма да спре.
И в ръцете ми цветето
                се пречупва на две.

2 коментара:

  1. Снощи се зачетох в това стихотворение. Просто исках да се откъсна за малко от работа и ми се прииска нещо вдъхновяващо. Много е красиво! Толкова осезателно си предала усещането за липсата на някого…
    Сетих се, че през деня четох един сайт за психология и там имаше страница, озаглавена „Уроците на любовта”. Текстът твърдеше, че ако кликнеш върху картинката, на случаен принцип ще се покаже някой от уроците, но по законите на синхроничността се очаква, че точно този е трябвало да прочетеш. Моят урок беше „Раздавай любов, без да чакаш отплата”. Мислех си за това как сме свикнали да очакваме нещо в замяна, да получаваме по-скоро, отколкото да даваме. Понякога е толкова трудно. Аз например често се чувствам ощетена. Питам се къде е границата между това да даваш и да си удовлетворен за себе си и това да те вземат за даденост.  

    ОтговорИзтриване
  2. Мисля, че никак не е приятно да се превърнеш в даденост, но ние без да искаме приемаме почти всичко около нас за такова. Странно ни е, когато го загубим макар и за кратко и се чувстваме онеправдани. Примера, който ще дам е съвсем злободневен, но също е показателен. Тока снощи спря. Ядосах се, защото ми беше отнет и малко след това разбрах колко много съм зависима от него. Така е и с хората около нас. Тях просто ги има и ние абсолютно и егоистично сме свикнали това да е така. Може би и затова жестоко страдаме, когато ги няма вече. Нещо в нас си е отишло с тях и ни е приближило до осъзнаването, че нищо не ни спохожда даром и че е задължително да го ценим, така както ценим самите нас. Процеса е твърде кратък, за съжаление. След това пак се връщаме в коловоза и така до следващия път. Не, не бива даването да е до безкрай, но все пак аз лично се чувствам добре да дам щом мога. Друг е въпроса, ако моето даване започне да се превръща в използване на добрата ми воля :)
    И аз се чувствам ощетена. Може би всички около нас се усещат така?!

    ОтговорИзтриване