неделя, ноември 13, 2011

Когато... Ще...

Когато ти си тук.
Когато аз съм там.
Когато аз мълча.
Когато ти тъжиш.
Когато ме боли.
Когато ти тежи.
Ще посинеят чувствата.
Ще се стопят пространствата.
Ще докоснем празното в себе си.
Ще избягаме от мислите.
Ще се скрием от сълзите.
Ще махнем с ръка за следващото такси.
Когато всичко е безвъзвратно. 









Открадната самоличност




Протягах ръка към Слънцето вървях към белите кътчета на душата си, за да намеря покоя и да се опитам да простя. Да простя за грешките на другите.

Често се опитваха да ме заблуждават с много думи и да приспиват бдителността ми. Някои от тях успяваха. Методично. Сякаш нарочно. Тихо. Тъпо и едва доловимо болящо. Аз ги оправдавах, защото така съм се научила - истината винаги има две, а понякога и повече страни. И аз ги оглеждах, преценях и си казвах, че вероятно моята истина е кривата. Такава като онези огледала, в които образа така уродливо се видоизменя, че не ти остава нищо друго, а да се смееш. И аз се смеех. Присмивах се. На себе си.

И в един миг се събудих. Осъзнах годините зад гърба си и се уплаших. Какво съм правила всъщност?! "Какво си правила?! Защо?!",  крещях аз, застанала пред една "истина". Така бях свила ръцете си в юмруци, че ноктите ми се забиваха в плътта и образуваха ярко червени дъги по дланите ми и ме болеше. До кръв. Вече образа в огледалото не беше смешен. Беше уродлив. Грозен. Къде бях загубила истинският, докато се присмивах на изкривения?

Оправдала истините на другите и потъпкала своите в калта аз бях престанала да живея по своите правила. И се опитах да помоля Слънцето да измие лицето ми и да ми върне чертите. Да ми върне бисерите в очите и аз да видя МОЯТА истина. То обаче тихо ми нашепна, че първо трябва да простя на онези, които бяха взели времето ми, докосванията ми, палещите ми устни, мислите и желанията ми, старанието ми...

Започнах да търся всеки, който е заменил истината си за моята и след като го намерех му прощавах. Останаха ми неколцина и не мога все още да се обърна към Слънцето. Само ръката ми е протегната към него и го моля да прояви милосърдие вместо мен. Аз не съм толкова благородна.

Неколцината стоят и се усмихват победоносно. И аз по навик започвам да виждам как в огледалото образа ми започва да ми се усмихва.






понеделник, юли 25, 2011

Целувката на сърцето

Да прегърна, да усетя някой да ме приласкава в обятията си и да остана там за кратко, докато всяка болка отшуми или просто да се отпусна, почивайки си от напрегнатия ден.

Да, прегръдката. Осъзнаваме ли всъщност силата й? Някои изследователи са приели, че имаме нужда четири пъти дневно да прегърнем някого, за да живеем, осем пъти, за да се чувстваме добре, и дванадесет пъти, за да растем.

Прочетох тази статистика и ми стана страшно, защото знам как ние забързани в грижите около оцеляването си, около това да се преборим с непрекъснато издигащите се пред нас стени забравяме да поемем протегнатите към нас ръце. Смръщваме вежди и мърморим нещо от рода на: "Оххх, остави ме! Сега имам работа, не виждаш ли?". А колко дълго трае една прегръдка? Минута. И след нея, убедена съм, стреса ще е по - малко, а усмивката ще е по- искрена.

Децата са големи учители - това си го знаем, нали? Вероятно, защото ни връщат към първичното и значимото. Ако са разстроени, наранени, с кръв по коляното или щастливи те не търсят нищо друго, а прегръдката. Търсят онова тихо и топло единение, в което сърцата са близо едно до друго и взаимно си шептят.

Не случайно някой беше казал, че прегръдката е целувката на сърцето. Звучи красиво, нали? Звучи мило и така нежно.

Моля Ви, не го забравяйте! Разрешете на сърцето да целуне и позволете на друго да Ви целуне.

Задушете децата и любимите, приятелите си с тези целувки и помнете, че е толкова спокойно и сигурно и приятно да попаднеш в тишината на една топла прегръдка.





Щастлива си в мойта прегръдка,
до мойто сърце си щастлива.
Аз твое небе съм безкрайно,
ти моя звезда си красива.

Човешкия род на земята

гъмжи и се блъска сред врява;
те кряскат неспирно и хулят,
и всеки от тях има право.

Подобни на шутове смешни

се карат всегда без причина,
от удари чести с тояги
месата им вече са сини.

О, колко щастливи сме ние,

че тъй сме далеко от всичко —
ти сгушваш се цялата кротко
в небето си, мила звездичко!


Хайнрих Хайне

неделя, ноември 14, 2010

Откровения посред кошмара




Светът те заключва в хищните си лапи и стиска, докато ти се бориш да се освободиш. Не можеш. Въздухът не ти достига, дори да извикаш за помощ. После идват крадците, които безпрепятствено влизат в Храма ти. Бавно и методично свалят от теб достойнството ти, вярата ти, мечтите ти... Искаш да ти вземат и чувствата, но те хитро ги оставят, за да можеш да усещаш със страшна сила гаврата им. Разголен си, разпилян и с блуждаещ поглед. Никой си. Не искаш нищо, а чакаш следващият ден да дойде, за да отмине. Искаш края. Греховно е и го знаеш, но тишината му и оня уж бляскав тунел окъпан в невиждана светлина са така примамливи. Разбираш, че е глупаво и отново се опитваш да се измъкнеш, но не успяваш. Захвата е здрав и ти притихваш.

Мислиш си, че си краен песимист и не си справедлив към себе си и към света, търсиш вините си, но можеш само да понасяш методичните удари върху вече загубеното ти Аз.
Пътуваш за никъде и никой не чака на края на пътя ти. Оголените зъби на изпълненият ти с нищо ден се забиват в плътта ти и късат озверяло късчета от онова, което е останало от оглозганото ти до кокал тяло. Не знаеш вече дори дали те боли. Така безразлично ти е. И започваш да се смееш истерично, докато по лицето ти се стичат кървави следи и чертаят мътни следи. Смехът ти заглъхва в ехото на нищото и ти клюмваш безпомощно глава и се унасяш в трескави бълнувания за онова, което щеше да бъде, ако ти заслужаваше глътка свеж въздух.


Делириумът е безкраен... Нищо. Краят е близо.