четвъртък, февруари 09, 2012





* * *

 Сляпо и пусто.
Тишина.
Цигулка.
Самота.
Телефонен звън - грешка.
Чакам невъзможното.
До кога?
Кристална мъка.
Безизвестност.
Тъмнина.
Глас.
Твоят глас?
Илюзия.
Монотонен, досаден дъжд.
Бяла стена.






понеделник, февруари 06, 2012

Като заздравяваща рана си. Сърбиш и непрекъснато ми напомняш за болката.

сряда, февруари 01, 2012

Неподвластна

Намръщено беше около мен. Злободневно и... може би сиво. Не, пеперудите продължаваха да летят и небето беше синьо, синьо като ефирна въздишка, но аз виждайки не виждах багрите. Исках. Не можех. Всичко ми изглеждаше като една блатна затоялост, над която се носят отровни, задушливи амонячни газове.

Реших да вляза в себе си. О!!! Каква разцъфнала палитра от сезони! Каква омайна, боляща с искренето си, хрупкава, бяла заскреженост и мека есенна, приглушена керемиденост. Пролетта раздаваше милиарди сипещи се, млечно - розови, деликатни черешови листенца и ги потапяше в завихрена в океани слънчева, запъхтяна, отразила усмихната влюбеност на знойна жега, вълна. Вилнееха пожари на силни емоции, страховити бури от неизказани, несподелени, неизживени, половинчато раздадени - взети страсти, болни, сълзящи бааавничко, като мартенско топене капчуци грешки, раздели, загуби и падения. Истерични крясъци и тихо, гладко мълчание на схлупени облаци... Намерих и още и още... И ОЩЕ?!

Очите се обърнаха отново навън и бяха станали слепи за злободневното сиво. Та, аз имах в себе си всички сезони, стихии, галещо- нежни, раздаващи - вземащи - връщащи, разпалено - жежки и плашещо - отвяващи. Ще ги подаря на околното. Имам ги с ниагарено - безспирна, пенливо -забързана пълноводност.

Наоколо вече е плискащо сияйно.  Защото аз съм неподвластна на времето вън от мене.


събота, декември 03, 2011

Топло - студено

Тихо приседна, въздъхна и попита: "Ще ми направиш ли чай?"

Студено ли ти е, моя любов? Защо така е посърнало лицето ти? Защо толкова плашещо са осиротели очите ти? И къде е жаркия, слънчево парещ блясък на усмивката ти?

Бавех се в кухнята. Страхувах да се върна при теб. От твоя студ ми ставаше пусто. А водата в чайника вреше. Стъклата на прозореца се покриваха с парата, а снежния ден навън я караше да започва да се стича на тънки вадички по гладката им повърхност. Те се спускаха до дървената рамка и образуваха капки - локвички и се после преливаха и започваха  да бягат по стената. Гледах ги като омагьосана и плачех.

Ръцете ти ме обгърнаха през кръста и попита: "Защо плачеш, моя неповторима?"

Плача ли? Нее... Мигличка ми дразни окото.