понеделник, юли 25, 2011

Целувката на сърцето

Да прегърна, да усетя някой да ме приласкава в обятията си и да остана там за кратко, докато всяка болка отшуми или просто да се отпусна, почивайки си от напрегнатия ден.

Да, прегръдката. Осъзнаваме ли всъщност силата й? Някои изследователи са приели, че имаме нужда четири пъти дневно да прегърнем някого, за да живеем, осем пъти, за да се чувстваме добре, и дванадесет пъти, за да растем.

Прочетох тази статистика и ми стана страшно, защото знам как ние забързани в грижите около оцеляването си, около това да се преборим с непрекъснато издигащите се пред нас стени забравяме да поемем протегнатите към нас ръце. Смръщваме вежди и мърморим нещо от рода на: "Оххх, остави ме! Сега имам работа, не виждаш ли?". А колко дълго трае една прегръдка? Минута. И след нея, убедена съм, стреса ще е по - малко, а усмивката ще е по- искрена.

Децата са големи учители - това си го знаем, нали? Вероятно, защото ни връщат към първичното и значимото. Ако са разстроени, наранени, с кръв по коляното или щастливи те не търсят нищо друго, а прегръдката. Търсят онова тихо и топло единение, в което сърцата са близо едно до друго и взаимно си шептят.

Не случайно някой беше казал, че прегръдката е целувката на сърцето. Звучи красиво, нали? Звучи мило и така нежно.

Моля Ви, не го забравяйте! Разрешете на сърцето да целуне и позволете на друго да Ви целуне.

Задушете децата и любимите, приятелите си с тези целувки и помнете, че е толкова спокойно и сигурно и приятно да попаднеш в тишината на една топла прегръдка.





Щастлива си в мойта прегръдка,
до мойто сърце си щастлива.
Аз твое небе съм безкрайно,
ти моя звезда си красива.

Човешкия род на земята

гъмжи и се блъска сред врява;
те кряскат неспирно и хулят,
и всеки от тях има право.

Подобни на шутове смешни

се карат всегда без причина,
от удари чести с тояги
месата им вече са сини.

О, колко щастливи сме ние,

че тъй сме далеко от всичко —
ти сгушваш се цялата кротко
в небето си, мила звездичко!


Хайнрих Хайне

неделя, ноември 14, 2010

Откровения посред кошмара




Светът те заключва в хищните си лапи и стиска, докато ти се бориш да се освободиш. Не можеш. Въздухът не ти достига, дори да извикаш за помощ. После идват крадците, които безпрепятствено влизат в Храма ти. Бавно и методично свалят от теб достойнството ти, вярата ти, мечтите ти... Искаш да ти вземат и чувствата, но те хитро ги оставят, за да можеш да усещаш със страшна сила гаврата им. Разголен си, разпилян и с блуждаещ поглед. Никой си. Не искаш нищо, а чакаш следващият ден да дойде, за да отмине. Искаш края. Греховно е и го знаеш, но тишината му и оня уж бляскав тунел окъпан в невиждана светлина са така примамливи. Разбираш, че е глупаво и отново се опитваш да се измъкнеш, но не успяваш. Захвата е здрав и ти притихваш.

Мислиш си, че си краен песимист и не си справедлив към себе си и към света, търсиш вините си, но можеш само да понасяш методичните удари върху вече загубеното ти Аз.
Пътуваш за никъде и никой не чака на края на пътя ти. Оголените зъби на изпълненият ти с нищо ден се забиват в плътта ти и късат озверяло късчета от онова, което е останало от оглозганото ти до кокал тяло. Не знаеш вече дори дали те боли. Така безразлично ти е. И започваш да се смееш истерично, докато по лицето ти се стичат кървави следи и чертаят мътни следи. Смехът ти заглъхва в ехото на нищото и ти клюмваш безпомощно глава и се унасяш в трескави бълнувания за онова, което щеше да бъде, ако ти заслужаваше глътка свеж въздух.


Делириумът е безкраен... Нищо. Краят е близо. 


неделя, октомври 24, 2010

Blackmore's Night - Beyond The Sunset




Той се отпусна, протегна ръка и тя сложи глава върху нея, прегръщайки го през гърдите. Целуна я по слепоочието и след това тя потръпна – той беше започнал да пее. А**а затвори очи и се остави на прекрасният глас да й разказва за любов, красота и щастие.
Гласът му беше кристално чист като малка снежинка танцуваща в небесната шир. Спускаше се плавно към земята, а след това подет от вятъра се завърташе в сложен пирует и пленително изпълваше пространството. Той я караше да иска да лети, да усеща порива на вятъра в косите си, да мечтае за безкрайни поля от млади зелени треви, обкичени с нежни маргарити.
Мелодията се разливаше сякаш ручей и ромолеше омайващо, проправяйки си път през сенчести дървеса. Прокрадваше се като слънчев лъч измежду къдрави облаци и превземаше с властта си. Сякаш я оставяше бездиханна изправена пред бездънна пропаст и я караше да се чувства мъничка и благоговееща пред величието й. Беше неописуемо хубаво – завладяващо, безкрайно интимно и омагьосващо.
После той спря и не казваше нищо. А**а отвори очи и се извърна към него. Той се беше загледал в нощта навън, която неусетно се бе спуснала над красивият остров и ги беше оставила прегърнати в тъмната й власт. Отвън се чуваше прибоя на морето и гласът на вълните, които дълбаеха спомени за себе си в скалите на брега.
-  Благодаря ти! – тихо каза А**а
Той сякаш не я чу, но тя разбра, че оценя думите й, защото нежно целуна челото й и продължи да се вглежда в мрака навън.  

От „Повече от любов”


неделя, октомври 17, 2010

Недочакана нежност



И имаше светлина. И имаше топлина.

Лъчите прегръщаха и покриваха тялото и душата ми със слънчевата си благодат. Света беше толкова добър и широко усмихнат. Знаех защо живея, защото ти ми помагаше да разбера. Борех се, свивах челюсти и оцелявах, и бях. Знаех защо го правя. Беше заради теб. Ти ми доказваше непрекъснато с магическото си присъствие, че животът е наниз от борба, успехи и неуспехи и пак борба.

Понякога плачех от самотата, от болките, които съдбата жестоко нанасяше върху немощните ми женски рамене. Имаше мигове, в които исках да се откажа, да се оставя на  течението и да се нося по него вземаща и даваща каквото поискам, каквото ми вземат. Но тогава съзирах теб. Ти се усмихваше примамливо от върха и ме подканваше с длани. Тогава светлината, топлината и смисъла отново се завръщаха при мен. И аз нарамила кръста си с нови сили започвах да доказвам, че съществувам, за да започна да живея. Исках да бъда като теб - да ме боли, но да се усмихвам, да погаля след като са ме зашлевили жестоко. Вярвай ми, борех се!

Сега няма светлина. Сега няма топлина. Те си отидоха с теб.

Сивото изпълни света ми, желанията ми и мислите ми. Не зная как да се справям?!

Чувам как костите ми пукат под товара , който нося. Живота ми тежи.

Как е възможно да те няма, а аз да се боря?

Върхът, който исках да споделим си отиде заедно с теб.

Защо не почака още малко? Почти бях стигнала до теб. Усещах дъхът ти и виждах толкова отблизо слънчевата ти усмивка. Съзирах очите ти, излъчващи цялата доброта на този свят и скрили дълбоко сълзите от болките.

Сега е пусто, тихо и студено. Безпомощно и безнадеждно е.

Но аз ще се боря. Ти с отиването си ми завеща борбата. Може би тя ще ми е достатъчна след време да споделя с теб там Горе сред звездният прашец твоята недочакала ме нежност .