Търсих те. Лутах се по широки пътища и тесни пътеки. Попадах на непознати и страшни места, които ме посрещаха негостоприемни и зли. Връщах се в сигурното и пак те търсех. Знаех, че те има. Виждах те в себе си. Точно такъв какъвто искам да си - МОЙ. Не можех да те открия и се обърквах в заплетените лабиринти на битието. Но очаквах, че ме чакаш и всеки ъгъл ми носеше надеждата, че зад него си ти. Така до следващият.
И един ден се уморих. Поседнах на огромен кръстопът. Точно в центъра му. Погледите на минувачите ме заковаваха с критика, с учудване, с негодувание, с протест, с присмех. Клаксоните пищяха пронизващо в ушите ми, но аз не помръдвах. Нямах сили. Всичко около мен се превърна в сфера и тя се завъртя лудешки в своите разноцветни, сливащи се една с друга багри.
Отказах се да те търся. Теб най - вероятно те нямаше. Знаех, че не съм те отминала, защото нито веднъж не пропуснах лице. Върнах се към себе си, за да те отглеждам там. Тогава ти стана толкова неземно прекрасен, че аз вече знаех със сигурност, че само аз, вътре в мен мога да те имам. Слънчево се усмихваше, пеперудено галеше, а гласът ти шептеше с изтръпваща вреченост.
Днес те видях. Случайно. Без да те търся. Отмина ме. Беше толкова забързан да ме търсиш, че не успях да те спра.
