Hurt

 

 

Есента събуди босите ми крака и ги обу в топли чорапки и завихри силния си вятър по улиците. Подгони стелещият се килим от ярки листа и се закани да ги дари със сивкав дъжд.

Тази сутрин се опитвам да обичам есента, но заедно с нея се сърдя и гневя, а знам, че е напразно.

По- лесно е да отмина разочарованието, по- лечебно е да му се изплезя като палаво дете и да го "изкажа" на водата, която да го отнесе далееече, далече. Иска ми се да мога, но продължавам да се мръщя и да негодувам и ставам все по- сива и мрачна. По- мрачна от есента навън, която заканително шуми в листата на близката липа и те и кимат, съгласявайки се, че може би е време да отлетят.

Наранена съм дълбоко и за пореден път си обещавам, че този път няма да простя, защото кой има нужда от дъжд в очите, от виелица в гърдите и тежест в душата? Наранена от този, който трябва да ме обича най- много. Или, ако не е най-, то поне да ме обича. Не, не казвам "харесва". И аз не го харесвам. Трябва да ме обича! Наранена съм дълбоко, толкова дълбоко, че днешния ден е като подарък- извинение за киселата ми физиономия, която трудно кара мускулите, които ме усмихват да се задействат.

Днес съм тъга и пускам вятъра да навява хлад в мен, а искам, о, колко силно искам да ме сгряват и отвътре топлите чорапки, с които стъпвам на пръсти, за да не събудя боцкащите дъждове в очите си.