Иска ми се да се споделям възможно най- често тук и нямам идея защо не го правя. Понякога изпитвам силна необходимост да излея емоциите си, но след това разбирам, че са прекалено лични, много разголващи и ги стаявам в себе си, за да си останат само мои. Не, че като ги сложа на "белият лист" някой ще ми ги вземе. Не. Но се страхувам, че няма да ги разбере, че ще им се присмее. А искам да се споделям- истинската и неподправената. Не искам да има бариери точно тук, защото това е моето кътче, в което оставам струва ми се най- себе си. Летя в розово- захарни, лепкави облаци, свличам се в греховни и срамни дълбини и се лутам между добро и зло, любов и падение, истинско и миражно мечтание. Понякога съм смирена, а понякога вулканично изригваща... Понякога съм сълза по листенцата на красиво цвете... Понякога съм въздишка върху кожата на любим... Понякога съм... Понякога съм просто аз.
Иска ми се да съм по- често тук. Всеки ден. И, ако не съм, то не е защото няма какво какво да кажа- светът ни е толкова пъстър, че няма как да не ни трогне с нещо за цял ден, а защото... Защото... Защо ли?!
Според мен най-важното е да си истински, искрен пред себе си. Колкото до това как ще реагират другите, си е техен проблем. И все пак, когато спестяваш думите си с мисълта, че няма да бъдат разбрани или някой ще им се присмее, помисли за това, че друг може да припознае себе си в твоите емоции и преживявания. За някого може да си прозрение. Винаги си струва!
ОтговорИзтриване