вторник, август 04, 2015

* * *

Нещо от мен се счупи по пътя и парченцата му падаха след мен. Бавничко се търкулваха и съвсем тихичко тупваха. Не ги чувах улисана в заблуди. Усещах как ме парват малките ранички, които ми завещаваха частиците му, но продължавах с пламнали от мечти очи. Вярвах, че ще се случат толкова неща. Красиви, споделени, големи и нежни. Вярвах, че ще ги имам и ще им се усмихвам завинаги.
Някъде по пътя разбрах за счупеното. Уплаших се. За кратко. Предпочетох да се надявам, че въпреки него аз мога да запълня липсата. Съвзех се и пак повярвах, че само това късче от мен не е в състояние да разруши бляновете ми.
Сега след като съм оставила голяма част от пътя зад себе си разбирам, че съм загубила може би най-важното си парченце. Отронвало се е. Остъргвало ме е с острите си крайчета. Чертаело е бразди по мен. Тънички, но неизлечими, вечни.
Вече е късно. Така мисля. Късно е. И вия срещу случая отнел ми късчето. Без него, мисля, ще се разпадна цялата. Ще се изсипя по пътя и само лекият ветрец ще отвява моите угаснали мечти. Бавно и методично, докато от тях не остане блясък и в най-мъничката слюда.



Няма коментари:

Публикуване на коментар