Някъде по пътя разбрах за счупеното. Уплаших се. За кратко. Предпочетох да се надявам, че въпреки него аз мога да запълня липсата. Съвзех се и пак повярвах, че само това късче от мен не е в състояние да разруши бляновете ми.
Сега след като съм оставила голяма част от пътя зад себе си разбирам, че съм загубила може би най-важното си парченце. Отронвало се е. Остъргвало ме е с острите си крайчета. Чертаело е бразди по мен. Тънички, но неизлечими, вечни.
Вече е късно. Така мисля. Късно е. И вия срещу случая отнел ми късчето. Без него, мисля, ще се разпадна цялата. Ще се изсипя по пътя и само лекият ветрец ще отвява моите угаснали мечти. Бавно и методично, докато от тях не остане блясък и в най-мъничката слюда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар