ветровете пробиха
старите си обуща.
Мокри думи кръстосват
зимни пътища.
Черни сенки потъват
в пазвите на реките.
Небето се преобърна
и прибра светлините си.
Докато те няма
жестовете изтляха
под моето мълчание.
Преследват ме като сън
погледи приковани.
Дъждовете рисуват
мъртви вълнения.
И се пука камъкът
от своите видения.
Докато те няма
самотата натрупа
планини върху мене-
уж невидими, но
пищят раменете ми.
Вечер очаквам влака,
който няма да спре.
И в ръцете ми цветето
се пречупва на две.
