сряда, септември 09, 2015
вторник, август 04, 2015
* * *
Нещо от мен се счупи по пътя и парченцата му падаха след мен. Бавничко се търкулваха и съвсем тихичко тупваха. Не ги чувах улисана в заблуди. Усещах как ме парват малките ранички, които ми завещаваха частиците му, но продължавах с пламнали от мечти очи. Вярвах, че ще се случат толкова неща. Красиви, споделени, големи и нежни. Вярвах, че ще ги имам и ще им се усмихвам завинаги.
Някъде по пътя разбрах за счупеното. Уплаших се. За кратко. Предпочетох да се надявам, че въпреки него аз мога да запълня липсата. Съвзех се и пак повярвах, че само това късче от мен не е в състояние да разруши бляновете ми.
Сега след като съм оставила голяма част от пътя зад себе си разбирам, че съм загубила може би най-важното си парченце. Отронвало се е. Остъргвало ме е с острите си крайчета. Чертаело е бразди по мен. Тънички, но неизлечими, вечни.
Вече е късно. Така мисля. Късно е. И вия срещу случая отнел ми късчето. Без него, мисля, ще се разпадна цялата. Ще се изсипя по пътя и само лекият ветрец ще отвява моите угаснали мечти. Бавно и методично, докато от тях не остане блясък и в най-мъничката слюда.
Някъде по пътя разбрах за счупеното. Уплаших се. За кратко. Предпочетох да се надявам, че въпреки него аз мога да запълня липсата. Съвзех се и пак повярвах, че само това късче от мен не е в състояние да разруши бляновете ми.
Сега след като съм оставила голяма част от пътя зад себе си разбирам, че съм загубила може би най-важното си парченце. Отронвало се е. Остъргвало ме е с острите си крайчета. Чертаело е бразди по мен. Тънички, но неизлечими, вечни.
Вече е късно. Така мисля. Късно е. И вия срещу случая отнел ми късчето. Без него, мисля, ще се разпадна цялата. Ще се изсипя по пътя и само лекият ветрец ще отвява моите угаснали мечти. Бавно и методично, докато от тях не остане блясък и в най-мъничката слюда.
понеделник, декември 15, 2014
random thoughts
Усещаш, че бавно оставаш сам и не знаеш, дали те боли или те е страх от тишината?! От онова бяло мълчание, което няма кой да наруши. Свиваш се вътре в себе си и се опитваш да не досаждаш на никого, защото не си струва - всеки живее в собственият си свят. Обвиваш се в изкуствени усмивки и все по - често говориш за времето, за нещата, които се случват на другите хора, за политика или спорт, но никога за себе си. Ти си спрял да живееш. Не знаеш кога или защо. Знаеш само, че е било, когато си спрял да правиш планове и да мечтаеш, да се надяваш.
Снощи дълго не можех да заспя и се опитвах да извикам съня си нещо хубаво и красиво, свързано с мен, да помечтая и да сътворя желанието в реалност на границата между съня и реалността.
Не успях. За Бога, кога спрях да живея и да мечтая???
Абонамент за:
Публикации (Atom)

