сряда, септември 05, 2012

S like sex



... двамата забравиха да съществуват за света наоколо и се скриха в своя прекрасен, жадуван свят на тайнство. Там нямаше нищо друго освен светлина, пролетна ласкавост и ухание на споделеност. Поемаха по кичести пътеки, които бяха обсипани с алените цветовете на любовта и страстта, спускаха се по пенливи потоци и изригваха във величествени вулкани. Спокойно се отпускаха на бели криле и бяха галени от деликатни пера, пишещи по цялата им същност красиви думи на обреченост. Нямаше нищо друго и нищо не съществуваше, а само едно изобилие, в което плодовете натежаваха и след като биваха откъснати сладостта им ги заливаше с божествения си нектар и изпълваше с блаженство чакалите узряването им тела. Стрелките се следваха, но нямаше време, а само една необятна и изпълнена с трепетен зов безкрайност, преплитаща се с розова нежност. Познати светове се откриваха отново и се раждаха нови непознати пространства. Тихи и подвластни, прекрасни звуци се стелеха и обсипваха единението с пърхаща необходимост да изкажат невъзможното да бъде описано с думи. Изливаше се порой от абсолютност и съвършенство и думите затихваха недовършени, скриващи се някъде на границата между недопустимото и възможното.

В тази красива, изригваща омая се твореше и прераждаше силния зов на две тела, които след дълго лутане из пустинни пясъци и дълга и мъчителна жажда откриваха своя оазис, който ги приемаше с опрощаващи и приласкаващи отблясъци. Миражите от бълнуванията свършваха и се претворяваха във влудяваща със съвършенството си действителност , в която разума заспиваше и само сетивата крещяха в безумно кресчендо и ликуваха в своята най – сетне отново намерена Нирвана.

От "Повече от чувство"

вторник, септември 04, 2012

Неуспешно бягство



Разпилени са белите ми чувства.
Мисля за тишината на усмивката ти.
Мисля за пространствата събрани от очите ти.
Да можех да ги стигна.
Да ги открадна от съня ти.
Да ги обсебя.
Да ги натрупам в моя дом /аз нямам мой дом/.
Да ги консервирам в буркани.
Да ги оставя за зимнина.
Да ги забравя. Прах да хванат.
Да ги намеря след време.
Да ги почистя от годините.
Да блеснат с цялата си прелест пред мен.
Да заслепят моят /не мой/ дом.
Да ме опарят с багрите си.
Да ме заболят спомените.
Да ме уплашат от безкрайността в тях.
Да ме заставят да избягам. 
Да се скрия.
Да поплача тихо в парка.
И да ти ги върна.

понеделник, септември 03, 2012

Вятър в косите



Да се рееш високо там, където е царството на птиците. Вятъра да се шмугва в косите ти и да гали лицето ти със завладяваща ласка. Да усещаш как адреналина ти се покачва всеки миг, в който осъзнаваш, че си преминал пределите на обичайното и си на десетки метри от сигурността и твърдата почва под нозете си. Да те главозамайва чувството за свобода и да искаш да крещиш от възторг, защото си покорил небесата. Да искаш да останеш горе, защото всичко от там изглежда нищожно и така маловажно, до пълно смаляване, почти изчезване. Да не искаш да се връщаш, защото никога няма да бъдеш еднакъв с околните, защото ще си повелителят на ветровете, събрата на пернатите и защото ще си почувствал сякаш докосваш мекотата на облаците, а блясъка на мълниите вместо да те плаши ще е дал синкавите искрици в очите ти, които ще се палят всеки път, когато някъде чуеш повелята на стихиите.
Да бъдеш това, което винаги си искал- свободен.


Есен


Тъгата и меланхолията били синоними за есента.
Обичам есента! Винаги съм я обичала. Понякога се питам, дали я обичам повече от пролетта или е по равно?! Не знам. Знам само, че тази жълто- оранжево- алена светлина в клоните на дърветата ме омагьосва. Знам, че обичам да стъпвам по падналите листа и по детски ми се иска да събера част от тях в шепите си и да ги разпръсна като разноцветен дъжд над себе си. После искам да гледам танца им, докато падат и да се омайвам от аромата им.
Обичам плодовете, които ражда есента- натежали и сочни, медени...
Обичам хладните утрини, които ме карат да се сгушвам като котенце в обятията ти и да поемам от лъчите на лятото, които ти си запазил само за мен.
Обичам свежестта на въздуха сутрин, който, въпреки че ме кара леко да потръпвам насища дробовете ми с илюзията за кристална чистота.
Има поезия в есента. Има драма, каквато няма в нито един друг сезон. Лятото е щастие, а когато си щастлив не ти е до размисъл- усмихваш се и целуваш солени устни и поемаш слънца- парещи и заслепяващи.
Обичам есента. Тя е тиха, прощаваща, неизискваща... Понякога се сърди с дъждовете си и тогава мечтая за щастието, но когато те отминат и ме залее отново приглушеното й спокойствие, окичено с пастелните си багри, искам да се гуша в теб и да дишам с пълни гърди от ласкавостта й.
Споделям си... И обичам.