Има нещо трагично да си закъснял. Да си закъснял с десетки години. Да чакаш все още първата целувка с истинската любов, "Обичам те! Мисля за теб."... дом, дете... Има нещо трагично да си празен от не случили се важни събития и да нямаш време да ги изживееш. В теб да зее само една дълбока бездна от страх да завършиш безмисления си път и една безкрайна тъга по нещата, които си можел и е трябвало да имаш.
понеделник, август 09, 2021
***
сряда, септември 11, 2019
Ноктюрно с думи
Думите напират да излязат, за да опишат криво-ляво болката.Те искат да се излеят, като бурна река и да пометат всичко по пътя си. Зъбите ги спират, пръстите посягат към клавишите, но страхливо се отдръпват, защото знаят, че после повече ще боли.
Вървим по улиците сами, с натежали от тегобите ни сърца, скътали в себе си спомени за нещо хубаво и чисто (аз поне да) от един сякаш друг живот, спъваме се в сивотата на ежедневието и преминаваме през дните устремени към неизвестното. Носи ли ни това пътуване увереност? Щастливи ли сме? Доволни поне? Или? Какви сме? Кои сме? Как сме?
Сънувах те. Не става често, но когато се случи, носталгията ме забива в пода и аз се разтапям в там - бавно и мъчително. Илюзия ли беше тази толкова мъчна любов, аз ли те докосвах, ти ли докосваше мен? Къде се разминахме? Къде химичната реакция се провали? Каза ми "Ще дойдеш ли при мен?" в съня ми, а аз те погледнах изумено, сякаш не може да го казваш на мен и отговорих "Сигурно.". Почувствах се завършена и най-после съвършена.
Събудих се. Блъскам се в деня и се опитвам да забравя топлината на това да знам, че най-после и вероятно до края ни не сме аз и ти, а ние.
сряда, август 21, 2019
Whispers
изтича, като вода, като пясък, като миг живота, залязва. още те нямам. мисля те. очаквам да чуя смеха ти, от някой ъгъл да се простре сянката ти. проблясва, като острие, като първи лъч, като северно сияние, осъзнаването. няма да те имам. домът, който щеше да е наш хваща прах и паяжини в съзнанието ми. леглото ни пустее ялово. нямаш ключ за тази врата и тя ридае скърцащо. детето, което щеше да се усмихва на глупавите си родители не се роди. нямо е. шепна слепи заклинания. вървя към теб назад и се спъвам в тръните. изтича времето. нямам те.
четвъртък, декември 20, 2018
"Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш занякъде, да носиш
нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в
далечината идеш ли. Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не
носех освен едно опетнено име. Никой не ме чакаше, никой не гледаше
жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите. Скоростта, с която
летях, се превърна в сух, безплоден вятър. Скорост, скорост към
нищото,опустошителна като суховей. Целият ти досегашен живот пробягва
мълнийно пред очите ти. Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на
ръба на пропастта. Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И
последният човек е нужен някъде, някому, за нещо."
- Блага Димитрова
- Блага Димитрова
неделя, ноември 11, 2018
* * *
Загубих. Загубих всички битки. Нямам. Нямам сили да се движа из
безсмислеността, като безплътен призрак. Има. Има само болка пред мен и
малко усмивки зад мен. Не искам. Не искам да продължавам да понасям,
защото няма защо, за кого. Сама. Сама съм в болките и несгодите, сама
съм и в беглите усмивки. Защо. Защо ми е слънцето, когато в душата е
мрак? Кога. Кога ще добия смелост да сложа край на това бавно влачене
към земята? От раз. От раз мога да пречупя всичко. Няколко. Няколко
хапчета, Едно. Едно острие. Висок. Висок блок, сграда. Край. Край на
нищото. Край на мен, която мечта и не сбъдна нищо.
сряда, януари 03, 2018
Some promises
Сега се сетих, че точно на място идва изречението: "Злото е измъчено до глад добро." Избягах от същността си. Затворих я. Заключих я. Построих дебели, дебели стени и си забраних да бъда това, което съм. Не умишлено, разбира се. Случи се закономерно, но без да знам. Отвън бях като скала. Бях опората, която всеки иска да има. Хората решаваха, че аз мога да поема всичко, защото съм силна и пак ме цапаха със сарказма си, несъобразителността си, грубостта си, с липсата на загриженост и топлина. Аз бях като фара в бурното и тъмно море. Намираха ли сушата той оставаше зад гърба им - самотен и достолепен, но запазил много светлина за всеки загубил се. Не си позволявах и грам отпускане, защото беше недопустимо. Докато в един краен момент дойде и осъзнаването. Раните, драскотините, белезите бяха от всички онези, които позволявах да си мислят, че аз мога да понеса всичко, защото... не знам защо - питайте тях. Аз отговарям за своите постъпки и грехове.
Обещавам се си едно нещо - да спра да понасям онова, което ме кара да се чувствам зле.
Да спра да правя компромиси.
Да спра да се тревожа за всички преди да го направя за себе си.
Да давам, колкото ми се дава. (И не ми пробутвайте библейски постулати и мисли на Майка Тереза!).
Има хора, които не могат, не искат и дори не виждат какво си сторил за тях. Мислят си, че след като техният живот е някак уреден, то другите, които непрекъснато съдбата им дава горчивия хап, са безподобни мрънкала. Но те не мрънкат, за Бога! Те споделят болката си. Ако на някой му е трудно да понесе моята болка, той не заслужава да споделя и моята радост.
Обещавам си да стоя по-далече от хора, които ме използват, когато и за каквото им е удобно.
Обещавам си да отключа храма си отново, да съборя стените си, за да бъда каквато съм - чувствителна, ранима, нуждаеща се от добра дума и ласка... Защото осъзнах, че много се тревожа. За всичко. За всеки. Най-малко за себе си.
Спирам да бъда опора, съветник и изповедник за онези, които не са такива за мен. Спирам да бъда подслон по пътя, в който се отбиват само, когато навън е неприветливо, тъмно и студено!
Cheers and fingers crossed for my new (old, natural) me!
неделя, май 28, 2017
Ashes
Обичах силно, трепетно, шеметно, кървящо, разпадащо на милиарди
молекули, разкъсващо, безпомощно и омаломощаващо преди толкова много
време. Питам се той ли ще бъде последният мъж, когото ще обичам по този
начин? И колко пъти можем да обичаме така, когато всичко в нас вече е
станало на пепел?
вторник, януари 03, 2017
Promises
Почувствах храма си (душата) осквернен. Често се случва в него да се приютяват хора, които не са благочестиви. Но нали пък е храм - всеки има право да влезе в него. И влизаха. И поругаваха. И рушиха. Превърнаха го в мръсно и зло място.
Сега се сетих, че точно на място идва изречението: "Злото е измъчено до глад добро." Избягах от същността си. Затворих я. Заключих я. Построих дебели, дебели стени и си забраних да бъда това, което съм. Не умишлено, разбира се. Случи се закономерно, но без да знам. Отвън бях като скала. Бях опората, която всеки иска да има. Хората решаваха, че аз мога да поема всичко, защото съм силна и пак ме цапаха със сарказма си, несъобразителността си, грубостта си, с липсата на загриженост и топлина. Аз бях като фар в бурното и тъмно море. Когато намереха сушата, той оставаше зад гърба им - забравен, самотен и достолепен, но запазващ много светлина за всеки загубил се. Не си позволявах и грам отпускане, защото беше недопустимо. Докато в един момент дойде и осъзнаването. Раните, драскотините, белезите бяха от всички онези, които позволявах да си мислят, че аз мога да понеса всичко, защото... не знам защо - питайте тях. Аз отговарям за своите постъпки и грехове.
Има хора, които не могат, не искат и дори признават, не виждат какво си сторил за тях. Мислят си, че след като техният живот е някак уреден, то другите, които непрекъснато съдбата им дава горчивия хап, са безподобни мрънкала. Но те не мрънкат, а споделят болката си. Ако на някой му е трудно да понесе моята болка, той не заслужава да споделя и моята радост.
Обещавам се да спра да понасям онова, което ме кара да се чувствам зле.
Да спра да правя компромиси.
Да спра да се тревожа за всички, преди да го направя за себе си.
Да давам, колкото ми се дава. (И не ми пробутвайте библейски постулати и мисли ала Майка Тереза!).
Обещавам си да стоя по-далече от хора, които ме използват, когато и за каквото им е удобно.
Обещавам си да отключа храма си отново, да съборя стените си, за да бъда каквато съм - чувствителна, ранима, нуждаеща се от добра дума и ласка... Защото осъзнах, че много се тревожа. За всичко. За всеки. Най-малко за себе си.
Спирам да бъда опора, съветник и изповедник за онези, които не са такива за мен. Спирам да бъда подслон по пътя, в който се отбиват само, когато навън е неприветливо, тъмно и студено!
Cheers and fingers crossed for my new (old, natural) me!
четвъртък, декември 31, 2015
Предновогодишно
Не се раздавайте! Не бързайте! Не го правете за хора, които няма и не могат да оценят жеста Ви! За хора, които дори ще ви накарат да се чувствате виновни, че някога сте направили добро. Не се пилейте за хора, които им е безразлично, дали усмивката ви е фалшива и крие жестока болка. Не го правете за хора, които предпочитат да търсят грешките ви, пред това да ви се зарадват и да ви кажат няколко добри думи.
Не се раздавайте! Пазете се! Дори и това да ви превърне в отшелник и мълчалив присъстващ. Не хабете времето си, думите си, споделеността си с хора, за които просто сте даденост и не ценят нищичко от направеното за тях.
Знам, че ще ви боли, ако не ме послушате! Знам колко е трудно да надскочите себе си и да претръпнете. Но, повярвайте ми, полезно е. Душата ми е почти разкъсана от прошките, които съм дала, от думите, които съм понесла, от замахванията, от ударите... Тя най-добре знае. Жалко, че никой не може да я види.
Но вие можете да се спасите. Не се раздавайте! Не бързайте! Не се хабете! Усетите ли топлината, нежността, загрижеността и съпричастността, тогава можете да се разтворите като цвете и да се раздадете до край! Но не бързайте! Защото могат да ви попарят като слана! По-добре егоисти, отколкото кървящи болки. Не се раздавайте до край!
Мирна, здрава и честита 2016 Ви пожелавам!
Не се раздавайте! Пазете се! Дори и това да ви превърне в отшелник и мълчалив присъстващ. Не хабете времето си, думите си, споделеността си с хора, за които просто сте даденост и не ценят нищичко от направеното за тях.
Знам, че ще ви боли, ако не ме послушате! Знам колко е трудно да надскочите себе си и да претръпнете. Но, повярвайте ми, полезно е. Душата ми е почти разкъсана от прошките, които съм дала, от думите, които съм понесла, от замахванията, от ударите... Тя най-добре знае. Жалко, че никой не може да я види.
Но вие можете да се спасите. Не се раздавайте! Не бързайте! Не се хабете! Усетите ли топлината, нежността, загрижеността и съпричастността, тогава можете да се разтворите като цвете и да се раздадете до край! Но не бързайте! Защото могат да ви попарят като слана! По-добре егоисти, отколкото кървящи болки. Не се раздавайте до край!
Мирна, здрава и честита 2016 Ви пожелавам!
неделя, декември 27, 2015
She...
Стоеше пред мен. Смачкана. С огромни и тъжни очи. Казваше ми, че вече няма мечти.
Гледах я и се чудех как при толкова липса на обич и топлина, при толкова не рализираност, при толкова самота и при толкова злоба и хули не беше станала алкохоличка, наркоманка или и двете?! Гледах я и се питах колко ли много е зазидала в себе си и колко ли си е забранила да изпитва, за да не бъде наранявана?!
Тя ме плашеше. Тя беше това, което нито една жена не трябваше да бъде. Колко ли я делеше от лудостта или това да прекърши живота си, който се крепеше на... нищо?
Гледах я и се чудех как при толкова липса на обич и топлина, при толкова не рализираност, при толкова самота и при толкова злоба и хули не беше станала алкохоличка, наркоманка или и двете?! Гледах я и се питах колко ли много е зазидала в себе си и колко ли си е забранила да изпитва, за да не бъде наранявана?!
Тя ме плашеше. Тя беше това, което нито една жена не трябваше да бъде. Колко ли я делеше от лудостта или това да прекърши живота си, който се крепеше на... нищо?
петък, декември 25, 2015
Holidays
Бъдни вечер. Коледа. На работа. Душата ми празнува, но в реалността нищо не е същото. Няма топлина. Няма обич. Няма усмивки. Нещо се разминава с моето усещане за празника и това на останалите около мен.
Искам светлина. Много светлина. Искам уют и топъл шоколад. Искам да съм близо до хора, на които умеят да се насладят подобавщо на тези дни. Хора, които не ги превръщат в поредният повод да се напият, да изгарямят няколко кутии "пиратки". Не. Искам благодатта на тези дни. Сред скъпите ми хора, някъде далече от сивотата на града и сред тишината на природата. Под морето от звезди, които сякаш са слезнали по-близо, за да ни поздравят. Искам няколко дни, в които да избягам от злободневието и злобата, намръщените лица и от хората, които не са като мен. Далече, далече... Искам усмивки, толина и светлина... Искам.
Честито Рождество!
сряда, септември 09, 2015
вторник, август 04, 2015
* * *
Нещо от мен се счупи по пътя и парченцата му падаха след мен. Бавничко се търкулваха и съвсем тихичко тупваха. Не ги чувах улисана в заблуди. Усещах как ме парват малките ранички, които ми завещаваха частиците му, но продължавах с пламнали от мечти очи. Вярвах, че ще се случат толкова неща. Красиви, споделени, големи и нежни. Вярвах, че ще ги имам и ще им се усмихвам завинаги.
Някъде по пътя разбрах за счупеното. Уплаших се. За кратко. Предпочетох да се надявам, че въпреки него аз мога да запълня липсата. Съвзех се и пак повярвах, че само това късче от мен не е в състояние да разруши бляновете ми.
Сега след като съм оставила голяма част от пътя зад себе си разбирам, че съм загубила може би най-важното си парченце. Отронвало се е. Остъргвало ме е с острите си крайчета. Чертаело е бразди по мен. Тънички, но неизлечими, вечни.
Вече е късно. Така мисля. Късно е. И вия срещу случая отнел ми късчето. Без него, мисля, ще се разпадна цялата. Ще се изсипя по пътя и само лекият ветрец ще отвява моите угаснали мечти. Бавно и методично, докато от тях не остане блясък и в най-мъничката слюда.
Някъде по пътя разбрах за счупеното. Уплаших се. За кратко. Предпочетох да се надявам, че въпреки него аз мога да запълня липсата. Съвзех се и пак повярвах, че само това късче от мен не е в състояние да разруши бляновете ми.
Сега след като съм оставила голяма част от пътя зад себе си разбирам, че съм загубила може би най-важното си парченце. Отронвало се е. Остъргвало ме е с острите си крайчета. Чертаело е бразди по мен. Тънички, но неизлечими, вечни.
Вече е късно. Така мисля. Късно е. И вия срещу случая отнел ми късчето. Без него, мисля, ще се разпадна цялата. Ще се изсипя по пътя и само лекият ветрец ще отвява моите угаснали мечти. Бавно и методично, докато от тях не остане блясък и в най-мъничката слюда.
понеделник, декември 15, 2014
random thoughts
Усещаш, че бавно оставаш сам и не знаеш, дали те боли или те е страх от тишината?! От онова бяло мълчание, което няма кой да наруши. Свиваш се вътре в себе си и се опитваш да не досаждаш на никого, защото не си струва - всеки живее в собственият си свят. Обвиваш се в изкуствени усмивки и все по - често говориш за времето, за нещата, които се случват на другите хора, за политика или спорт, но никога за себе си. Ти си спрял да живееш. Не знаеш кога или защо. Знаеш само, че е било, когато си спрял да правиш планове и да мечтаеш, да се надяваш.
Снощи дълго не можех да заспя и се опитвах да извикам съня си нещо хубаво и красиво, свързано с мен, да помечтая и да сътворя желанието в реалност на границата между съня и реалността.
Не успях. За Бога, кога спрях да живея и да мечтая???
четвъртък, септември 18, 2014
* * *
липсата ти се забива във възглавничките на пръстите ми.брутално изнасилва утробата ми и ме оставя с разкривено мокро лице.
разпускам косите си.грабвам иконата.прошепвам молитва.изпадам в транс и се втурвам да горя нозете си с живи въглени.от теб се лекувам с болка.
петък, септември 12, 2014
Pouring
изливам се. тъжа. безвремие е времето ми, а е един дъх. дъх, в който нищо не свърших. дъх, който не споделих. нито раздадох. изливам се. безумно студено ми е. от стъпките зад мен, повяхващи и разпилени, непридружени. толкова безпричинна безплътност. давя се в себе си и няма изход от знанието на клетките. изливам се и се губя. сама.
сряда, август 21, 2013
Unexpected
Бях наранена. Случайно и вярвам неумишлено. Отрази ми се и за пореден път усетих на собствен гръб, че хората са/ сме много зли. Че се преструваме на хрисими и благодетелни, но при първият удобен случай хапем и тровим с гнусна отрова околните. Няма значение, дали ги познаваме или не. Важно е да излезем победители в словесната престрелка (дай Боже да е само словесна!) и да се оттеглим "достойно" и доволни от полесражението. Не се опитваме да разберем, да изслушаме, да проумеем, че всеки от нас има достойнство, светоглед, различни вярвания, култура и възпитание. Тези разлики не правят другият по- некачествен от нас, дори и така да е на пръв поглед. Правят го... индивидуалност.
Бях наранена и ме боли не толкова от оставените рани, а от това, че НИКОЙ не се старае поне малко да прилича на онова, което смело афишира. Бъдете по- честни, за Бога! Ако сте лоши души, не е страшно да си го признаете. Лицемерието е още по- страшно, защото ножа в гърба винаги е по- опасен от този, който се размахва пред лицето ти!
петък, юли 19, 2013
Need
Опитвам се да си дам, доставя красота, но някакви зли сили ми спират копнежа да отлепя от катрана на ежедневието. Света ми се разболява и започва да кърви и да ме наранява, да ме главозамайва и обърква.
Имам нужда от нова обвивка. Ефирна. Елфическа. Почти безплътна. А само като си помисля, че могат да ми я издерат и покварят.... Не искам, не искам... Този път ще бъда с невидими криле- пазя ги по- лесно.
Dream
Отново те сънувах. Някак мъгляво. Някак далечно. Сънувах и нея. И пак застана между нас, усмихвайки се притеснено и държаща да приема връзката ви. Сякаш имате нужда от благословията ми... Лицемери. Никога не ви е пукало за моите чувства.
Една млада и слабичка черна котка се протягаше и ми предлагаше рошаво коремче за ласки.
Абонамент за:
Публикации (Atom)






