Игра на сериозно

"Пише ми се.",  си казах и решавам да се оставя на... Как се казваше в такива случаи? Музата? Момента? На думите? Все тая. Знам, че ми се пише и искам да изливам себе си или онова, което си мисля, че съм аз на "белия лист". Дали ще се получи? Кой знае, но не искам да оставям това усещане да си отиде, защото после ще го търся и може би, дори и да го намеря, няма да е същото.

                                                   
Тя се измъкна на пръсти през вратата и босите и нозе попиха влагата на росата. Нещо, някъде близо прошумоля и тя извърна уплашени очи, но само вятъра си играеше с клоните на огромния орех, който някога пра-пра дядо и бил посадил, когато сложил основите на дома, който сега тъмнееше зад гърба и. Беше дивна сутрин - такава рядко се вижда, защото малцина са онези, които се измъкват от топлината на завивките рано в пет часа и се оказва, че изпускат красотата, когато нощта отстъпва мястото си на деня. Погледът и обхождаше заобикалящата я тишина, а тя не спираше да върви боса. Бяха и казали, че някога така са ходели и не са се страхували, че ще се забие камъче в стъпалото им. И, тя ходеше... Беше приятно. Не си спомняше да бе усещала така тревата. Може и да и се беше случвало, но трябваше да е било отдавна и паметта и не успяваше да и върне това погалване по ходилата и.
-  Хей!
Тя се извърна и го видя. Стоеше на вратата и я гледаше. Тя повдигна рамене и му обърна гръб. Искаше да е сама и не знаеше как бе успял да се събуди, защото много беше внимавала това да не се случи.
-  Звездичке! - Отново извика той. - Върни се! Студено е и пак ще се разболееш.
"Не го чувам!", опитваше си да си внуши тя и продължаваше вече почти тичаща нагоре към хълма. Усещаше как тревата започва да става все по - рехава под нозете и и как мъничките камъчета се забиват в нежните и стъпала. Нямаше да се спре заради болката, защото щеше да предаде цялата интимност на единението и с просветляващия ден, със сбогуващата се нощ.
Беше като видение, като самодива и само бялата и нощница светлееха, а от тъмнината тялото и изглеждаше безплътно.
Остана на хълма и гледа небето, докато то не стана толкова синьо, че и се прииска да се гмурне в необятността му. Беше се простила с нощта и беше обещала много неща на новия ден.
Връщаше се към къщата и докато го правеше го гледаше как седи на стъпалата и, с цигара в уста, затворил едното си око, за да не му влиза дим в него, навел се да си завързва обувките. Докато го наблюдаваше усети как още едно камъче се забива в стъпалото и и тихо изохка, но продължи да търси росата по тревата, но тя почти беше изчезнала при срещата си с деня.
-  Къде изчезна?- Попита я той.
-  Знаеш ли, аз няма да се върна с теб. Ще остана тук.
-  Ще останеш тук- като ехо повтори думите и той.
Дръпна от цигарата и хвърли настрани. Тя продължи да дими сред ярко зелените тревички и да ги гори с отровното си огнено езиче.
-  Загаси я!
-  Какво?
-  Загаси проклетата цигара!
Той я погледна и бавно се изправи и стъпка цигарата, мачкайки тревата.
-  Значи няма да се върнеш?
-  Не.
-  И кога ще си дойдеш?
-  Няма да си дойда. Оставам тук.
Той я погледна изумен.
-  Тук?!
Смеха му, отначало тих, а после все по- силен се разпръсна в тишината на утрото и накара кучето да залае.
-  Отивай да се обличаш, скъпа. Имам много работа за довършване днес и трябва да се приберем навреме.
-  Оставам тук, не ме ли чуваш?
Той сякаш чак сега започна да осъзнава, че тя може би говори сериозно и очите му я стрелнаха.
-  Не е нужно да разиграваш драми точно по този начин. Ще ти я купя щом е толкова важно за теб.
-  Вече не е- отговори му тя и си спомни за желанието и да притежава онази малка виличка близо до града.
-  Не?- Поклати глава той.- Какво искаш тогава?
-  Нищо.
Той сложи ръце в джобовете си и и обърна гръб, заглеждайки се в далечината. Пред очите му се червенееха покривите на селските къщи и той забеляза как по дворовете им вече кипи живот.
-  Звездичке,- обърна се той към нея- наистина трябва да тръгваме, защото ще стане обяд, докато се приберем. Трафика ще е ужасен, ако продължаваме да се бавим.
Тя сякаш не го чуваше и когато той се извърна назад я видя седнала на земята и загледана към хълма, от който се беше върнала преди малко.
-  Ти не разбираш. Аз оставам. Ти върви.
В далечината се чу гласа на баба и която говореше нещо на животните и тя се усмихна, защото си спомни за топлото мляко, което обичаше да пие, когато беше малка. Млякото, което нито веднъж не беше пила в града и което само тук можеше да подуши.
-  И какво ще правиш тук?- Седна до нея той.
-  Тук ще живея. Къщата е голяма. Ще помагам на дядо и баба в градината и за животните. Не разбираш ли? Живота е простичък и аз искам да го живея такъв.
-  А работата ти?
-  Ще реша. Имам нещо наум.
-  А аз?
Тя го погледна и той прочете отговора в очите толкова отчетливо, че изтръпна от категоричността и. Не, че не видя съжаление и извинение, но му се стори, че от очите крещи радост, че го освобождава от връзката им и че тя вече е свободна.
-  Ти се шегуваш!
-  Оставам.
-  А вашите какво ще кажат? А разговаря ли с баба си и дядо си, затова какво си решила?
-  Да. Те се радват.
-  Не ме ли обичаш вече?
-  Обичам те и затова те пускам да си отидеш.
-  Просто така?
-  Да. Просто така.
Ядоса се. Най- сетне се ядоса.
-  Как смееш с толкова лека ръка да ме изхвърлиш? Ти полудя ли? До вчера беше добре. Какво се случи с теб? Толкова чувства, време и...- той замълча закратко.- Аз... Омъжи се за мен, звездичке!
-  Какво?
-  Обичам те! Омъжи се за мен.
Шамара изплющя жестоко и тя мигновено сложи ръка пред устата си, а очите и се разшириха.
-  Съжалявам! Съжалявам! Аз... Съжалявам!!!
Той държеше бузата си и я гледаше така сякаш не беше делил с нея леглото си, храната си, мислите си... живота си. Гледаше я като непозната.
-  Прости ми! Не исках да те удрям.
Той вдигна длан, спирайки думите и започна да се отдалечава.  Тя го го гледаше как се загубва в къщата и не помръдваше от мястото си. След броени минути той излезе със сака си и гневно влезе в джипа. Очите му я стрелнаха и след това машината изръмжа и потегли с мръсна газ, оставайки облак прах след себе си. Тя остана загледана след него, докато той с бясна скорост се отдалечаваше и стъклата и хромираните повърхности на джипа проблясваха в далечината, огрявани от слънчевите лъчи.
-  Мимииии!- Чу се гласа на баба и.-  Елате да закусите. Приготвила съм ви чудесна баница.
-  Идвам, бабо- каза тя толкова тихо, че едва чу сама себе си и се изправи.

След няколко часа стоеше пред врата им и се чудеше, дали да отключи или да позвъни и докато го правеше от вътре се чу женски смях. Тя бързо превъртя ключа в ключалката и нахълта вътре. Хвърли сака си в коридора, докато смеха не стихваше и се отправи по посоката, от която идваше. Чу гласа му да казва:
-  И, тя, глупачката си помисли, че ми пука, че е решила да скъса с мен, но си аз изиграх ролята, че съм наранен идеално. Тъпачка!
Очите му я гледаха и за миг тя четеше в тях уплаха, но след това видя и ненавист.
-  Аз дойдох да си прибера нещата, но явно... Извинявайте!
С нея?! Изневеряваше и тази, за която говореше, че не може да понася и непрекъснато се присмиваше на провинциалния и диалект. С нея?!
Той я настигна, обвивайки хавлия около таза си.
-  Не е това, което си мислиш, звездичке! Тя... Аз...
-  Подозирах, че го правиш. Не знаех с коя. Исках да разбера. Бях сигурна, че ще я намеря тук. Глупако,- извика най- сетне тя- толкова ли малко ме познаваш, за да знаеш, че аз не бих могла да живея на село повече от седмица? Толкова ли си малоумен, за да допуснеш, че ще изоставя кариерата си, за да доя крави? Подлец! Измамник! Не издържа и няколко часа без да я видиш и да вкараш в леглото ни.
-  Аз мога да обясня.
-  Да ми обясниш? Върви по дяволите! Върви по дяволите!
Тя затръшна вратата след себе си и изпита облекчение. Най- после беше свободна. Свободна. Извади телефона си и след малко каза:
-  Здравей, ангажиран ли си? Добре, тогава ще те чакам в кафето до нас. Всичко се подреди повече от перфектно, скъпи. Идеално бих казала... Нали ти казах защо? Нямаше да ме пусне, докато баща ми не го направи свой съдружник... Спокойно, Василе! Едно по едно. Хайде, чакам те и по- бързо, защото много ми липсваше! Тези 3 дни без да те видя ми се сториха векове.
Усмивката не слизаше от лицето и, а високите токчета потропваха ритмично и уверено по тротоара.