четвъртък, септември 06, 2012

*

























Неутолимо моя безбрежност
                    нажежена до червено.
Прекрасно мое бяло сияние
                    изригнало в зарево.
Сърцето ми забави ход.
Душата ми свири с виелицата.
Устните ми изпръхват от кишата.
Ръцете ми загрубяват от светлината.
Завинаги спря времето.
Суетата изчезна с лястовиците.
Розата повехна в тинята на самоизмамта.
Пясъкът изтече в ръцете на магьосницата.
Конете се втурнаха в бяг подушили бодилите. 
Светкавиците предизвестиха завръщането на болката.
Безбрежност нажежена до червено
                       неустоимо синя- моя.
Сияние изригнало в зарево
                       прекрасно бяло- мое.
Сънища на кукла на верига
полетяла над кукувиче гнездо.
Сюреализъм в точката на пресичане.
Безкрайност на наивността.
Илюзия за любов? Или?!
Болка за любов във века на полярния ни лед.

1 коментар:

  1. „Болка за любов във века на полярния ни лед.”
    Колко парадоксално и колко жестоко! Човекът, който е създаден от любов и за любов, чиито смисъл на живота е любовта, да бъде вечно търсещ, вечно бленуващ за любов. Защо?

    ОтговорИзтриване