Не затвори вратата на излизане.
Пусна стонове и въздишки да се търкулват подире ти и сам си си виновен, защото сега ще те преследват през целия ден, докато не се върнеш.
Вратата е отворена, но аз няма да излизам.
Ще остана вътре обгърната от спомена за хриптящи възгласи, за изпуснати набързо задъхани фрази сред потни докосвания, сред смесеното ухание на теб и мен по завивките...
Ще гледам как деня се плъзга в различните си нюанси по голото ми, грешно тяло, ще отхапвам от сочните праскови, които донесе и с порочна усмивка ще си припомням, почти успяваща да извикам усещането, как горещите ти устни изпиваха сока от тях, спуснал се по брадичката ми и лебедовата ми шия.
Сигурно ще моля по- скоро да те видя да се подаваш през процепа на отворената врата, защото бялото около мен вече ще се е пръснало от нагряване и ще пулсира в огнено палеща нужда да поема лакомото ти желание да се слееш с мен, разпиляващ ме на милиони малки късове забрава.
Само, защото не затвори вратата на излизане.
Няма коментари:
Публикуване на коментар