Хубаво де, но аз нямам съвсем ясна идея за какво е блога ми. Той наистина е просто ескиз. Скицирам си настроения, прозрения, мечти, реалности мои и чужди. Рисувам с думи- кратко и непретенциозно. Имам нужда да го правя. Обаче чета по другите блогове, които са списвани от дълго време и вече най- вероятно се ползват с признанието в блогосферата/ ех, как бързо се прихваща терминология/, че трябвало да изпълняваш някакви си правила. Правила? Неее... Това не е за мен. Няма и никога да бъде. Ще си нанасям щрихите тук без да се вълнувам от това колко популярна ще бъда, колко читатели ще имам и дали ще им харесва написаното от мен. И това не е, защото не уважавам чуждото мнение, не е защото не желая хората да познаят моите прозрения/прозрени векове преди мен/ и по този начин да ги допусна по- близо до душата си, а защото съм като вятъра- непокорна и непостоянна. Ще довявам на това място каквото срещна по пътя си- неща, които ме обогатяват, други, които ме озадачават или натъжават и трети, които ме карат да се отпускам и да ставам по- лека от перце. Ще бъда отчайващо грешаща в стилистиката, граматиката и всякакви езикови правила, защото предпочитам да предавам по- точно и правилно настроението и чувствата си, отколкото да бъда изрядна как тези състояния и мисли ще бъдат поднесени. Ще редя думи и ако те Ви докосват, мили хора, това ще е моята най- голяма награда. Няма значение как ще го правя, нали?

П.П. Простете, ако някъде съм пропуснала запетая или пълният член, недопустимо за някои от Вас, е непълен. Аз просто скицирам с думи живота.