неделя, ноември 14, 2010

Откровения посред кошмара




Светът те заключва в хищните си лапи и стиска, докато ти се бориш да се освободиш. Не можеш. Въздухът не ти достига, дори да извикаш за помощ. После идват крадците, които безпрепятствено влизат в Храма ти. Бавно и методично свалят от теб достойнството ти, вярата ти, мечтите ти... Искаш да ти вземат и чувствата, но те хитро ги оставят, за да можеш да усещаш със страшна сила гаврата им. Разголен си, разпилян и с блуждаещ поглед. Никой си. Не искаш нищо, а чакаш следващият ден да дойде, за да отмине. Искаш края. Греховно е и го знаеш, но тишината му и оня уж бляскав тунел окъпан в невиждана светлина са така примамливи. Разбираш, че е глупаво и отново се опитваш да се измъкнеш, но не успяваш. Захвата е здрав и ти притихваш.

Мислиш си, че си краен песимист и не си справедлив към себе си и към света, търсиш вините си, но можеш само да понасяш методичните удари върху вече загубеното ти Аз.
Пътуваш за никъде и никой не чака на края на пътя ти. Оголените зъби на изпълненият ти с нищо ден се забиват в плътта ти и късат озверяло късчета от онова, което е останало от оглозганото ти до кокал тяло. Не знаеш вече дори дали те боли. Така безразлично ти е. И започваш да се смееш истерично, докато по лицето ти се стичат кървави следи и чертаят мътни следи. Смехът ти заглъхва в ехото на нищото и ти клюмваш безпомощно глава и се унасяш в трескави бълнувания за онова, което щеше да бъде, ако ти заслужаваше глътка свеж въздух.


Делириумът е безкраен... Нищо. Краят е близо.