сряда, февруари 22, 2012

***

Тръгваш. 
Зная защо. Няма нужда да ми казваш.
Свих се на топка отвътре.
Избягах и пак се завърнах.
Заплаках и после се спрях.
Ножът в гърба ми заскърца.
Паднах и жива умрях.

 


вторник, февруари 14, 2012

Свети Валентин

Днес често срещам фрази от рода на:"Аз не го празнувам този ден.", "Всеки ден е празник." или подобни на тях. Честно казано ми става мъчно. Не, защото искам да отнема правото на някой да има собствено мнение по въпроса, а защото осъзнавам колко много хора са самотни и опитвайки се да оправдаят самотата си, игнорират красотата на този ден.
Ще кажете, че той не е християнски празник и че сме го "откраднали", но въпреки това той е толкова хубав. 

С един колега, на когото бяха поръчали да купи цветя и да ги поднесе на уреченото място се заговорихме и когато той се върна, каза: "Е, няма нищо по- хубаво от това да видиш усмивката, която се появява на лицето, когато правиш подаръка!" Да, няма. Няма нищо по- хубаво да има един ден, в който всичко е любов и на където и да се обърнеш влюбени момчета да носят първите рози на младите си възлюбени или техните бащи да купуват за пореден път цветя за майките им. Няма нищо по - трепетно от мига, в който поднасяш избрания с грижа и любов подарък и срещнеш проблясващия пламък в очите на любимия.
Нека е нагласено, нека е "по задължение"... И, все пак... все пак е така красиво и интимно. Не го пропускайте! Обичайте се и днес и заредете въздуха около себе си с аромата на червени рози, попийте дъха на отлежало вино по устните на човека до вас и вкусете шоколада, случайно останал по ъгълчета им. 

Обичайте се!

четвъртък, февруари 09, 2012





* * *

 Сляпо и пусто.
Тишина.
Цигулка.
Самота.
Телефонен звън - грешка.
Чакам невъзможното.
До кога?
Кристална мъка.
Безизвестност.
Тъмнина.
Глас.
Твоят глас?
Илюзия.
Монотонен, досаден дъжд.
Бяла стена.






понеделник, февруари 06, 2012

Като заздравяваща рана си. Сърбиш и непрекъснато ми напомняш за болката.

сряда, февруари 01, 2012

Неподвластна

Намръщено беше около мен. Злободневно и... може би сиво. Не, пеперудите продължаваха да летят и небето беше синьо, синьо като ефирна въздишка, но аз виждайки не виждах багрите. Исках. Не можех. Всичко ми изглеждаше като една блатна затоялост, над която се носят отровни, задушливи амонячни газове.

Реших да вляза в себе си. О!!! Каква разцъфнала палитра от сезони! Каква омайна, боляща с искренето си, хрупкава, бяла заскреженост и мека есенна, приглушена керемиденост. Пролетта раздаваше милиарди сипещи се, млечно - розови, деликатни черешови листенца и ги потапяше в завихрена в океани слънчева, запъхтяна, отразила усмихната влюбеност на знойна жега, вълна. Вилнееха пожари на силни емоции, страховити бури от неизказани, несподелени, неизживени, половинчато раздадени - взети страсти, болни, сълзящи бааавничко, като мартенско топене капчуци грешки, раздели, загуби и падения. Истерични крясъци и тихо, гладко мълчание на схлупени облаци... Намерих и още и още... И ОЩЕ?!

Очите се обърнаха отново навън и бяха станали слепи за злободневното сиво. Та, аз имах в себе си всички сезони, стихии, галещо- нежни, раздаващи - вземащи - връщащи, разпалено - жежки и плашещо - отвяващи. Ще ги подаря на околното. Имам ги с ниагарено - безспирна, пенливо -забързана пълноводност.

Наоколо вече е плискащо сияйно.  Защото аз съм неподвластна на времето вън от мене.