четвъртък, декември 06, 2012

Carousel



"I taste love on your skin that compares to a God I worship."

Беше логично. Беше неизбежно. Заболя ме. Не, не, защото си щастлив. Не. Аз не съм такава. Егоист, искам да кажа. Такава ли съм? Искам ли да бъдеш загледан с големите си очи на някъде безцелно? Искам ли ръката ти да се мушва в джоба самотна вместо да стопля нейната? Глупости. Не. Не, аз не искам да свиваш устните си недоволно както само ти можеш. Искам да ги разтягаш в слънчевата си усмивка, която образува онези малки бръчици в края на очите ти и мънички торбички под тях. И погледът ти става палав и премрежен. Искам да се смееш. Да чувстваш. Да казваш "Обичам те!" Да. Искам. Ти... Даде ми Ада и Рая. Защо да не искам да ги дадеш и на нея? Не, не съм егоист. Егоист ли съм?

Боже, как искам да те вдишам само още един единствен път. Така както нахлуваше аромата ти за сетивата ми първият път. Девствено. Първично. Тръпнещо. Жадно. Пърхащо. Смутено. Театрално. Ненаситно. Безумно. Лесно. Изстрадано. Горещо. Слънчевозатъмняващо.

Не, не е, защото аз съм вълчица изгонена от глутницата. Вия сама срещу белият диск. И пак самота след толкова пронизващ шум.

Защото между Ада и Рая ръката ти посегна и ми взе способността да чувствам пръстите на другите. Ти рисуваше Сикстинската капела по мен. Цветно. С дъх на "Джак" (Даниелс) и лудост.

Ад и Рай и аз се загубих по средата. И всичко е ... Carousel.



сряда, ноември 07, 2012

The End


- Да, такива са сутрините през ноември... Студени са - каза той и излезе.
Дълго гледах след него, докато се скрива от погледа ми, а в мислите си тичах да го настигна, за да се сгрея в обятията му.
После разбрах, че не си струва да търся топлина там, където вече отдавна беше дошла зимата.





събота, ноември 03, 2012

Locked Away

Мразя спомена за мен, когато бях с теб, защото ми припомня, че летенето не е само за птиците.
Сега ли? Tиктакам в претенциозна обримченост и безумна, болезнена застоялост.


неделя, октомври 28, 2012

Smokers



Заглеждали ли сте ги? Сега вече можете да го направите, защото лятото си отиде. Те стоят навън пред входовете на местата, в които са отишли да се забавляват, да се видят с приятели, да потанцуват или просто да се напият. Но те са лошите ПУШАЧИ. Те са онези, които ви тровят и вмирисват дрехите и косите ви на тютюн. Лоши са. Изключително зли, затова трябва да бъдат навън. Те карат катраните да се промъкват в дробовете ви, да ги насищат с лепкавата си отрова и те ви разболяват.

Той пуши навън. Студено му е, но проклетият му навик е надвил и той не е могъл да се противопостави на повика му. Почти привършва цигарата си, когато от заведението хаотично и отначало по малко започват да излизат посетители. По лицата им се чете уплаха. Охраната тича навътре и той вече знае, че има проблем. Приятелката му, приятелите му са вътре и той захвърля цигарата и влиза, за да отиде при тях. После чува писъци, стрелба...

Приятелката му я няма... Казаха, че случаен куршум. Не успя да я защити. Не знае дали щеше да може, но със сигурност щеше да опита.

Те пушат навън- наказани са, защото ни отравят.
Вътре някои довършват бутилката си с алкохол и кръвта им кипи, а разума им съвсем се замъгля.
Те пушат навън. Наказани са. Сякаш прокажени. Потреперват от студа и се чувстват виновни. Те пушат навън, защото са вредни хора. Второ качество са. Те са ПУШАЧИ.

понеделник, октомври 08, 2012

Hurt

 


Есента събуди босите ми крака и ги обу в топли чорапки и завихри силния си вятър по улиците. Подгони стелещият се килим от ярки листа и се закани да ги дари със сивкав дъжд.

Тази сутрин се опитвам да обичам есента, но заедно с нея се сърдя и гневя, а знам, че е напразно.

По- лесно е да отмина разочарованието, по- лечебно е да му се изплезя като палаво дете и да го "изкажа" на водата, която да го отнесе далееече, далече. Иска ми се да мога, но продължавам да се мръщя и да негодувам и ставам все по- сива и мрачна. По- мрачна от есента навън, която заканително шуми в листата на близката липа и те и кимат, съгласявайки се, че може би е време да отлетят.

Наранена съм дълбоко и за пореден път си обещавам, че този път няма да простя, защото кой има нужда от дъжд в очите, от виелица в гърдите и тежест в душата? Наранена от този, който трябва да ме обича най- много. Или, ако не е най-, то поне да ме обича. Не, не казвам "харесва". И аз не го харесвам. Трябва да ме обича! Наранена съм дълбоко, толкова дълбоко, че днешния ден е като подарък- извинение за киселата ми физиономия, която трудно кара мускулите, които ме усмихват да се задействат.

Днес съм тъга и пускам вятъра да навява хлад в мен, а искам, о, колко силно искам да ме сгряват и отвътре топлите чорапки, с които стъпвам на пръсти, за да не събудя боцкащите дъждове в очите си.



събота, октомври 06, 2012

Stuck in the middle

I'm completely lost and this make me so fackin' sad!




неделя, септември 30, 2012

Sunday



Нещо прорязващо стига до слуха ти. Нервно се обръщащ и с едно око поглеждащ към часовника. "Рано е, по дяволите!", си казваш наум, защото с трепет си очаквала единствения си почивен ден през тази дълга седмица и си мечтала да се наспиш. Флекса влудяващо извива глас и ти знаеш, че няма смисъл да се опитваш да го игнорираш и да подремнеш поне още половин час, защото той е прекалено близо и отчайващо нахален.

Ставаш с кисела физиономия и чак тогава констатираш липсата на половинката ти. Имаш неприятното усещане, че въпреки несъгласието ти, защото ти е нужен за предвиденото за днес консервиране на зимнина, той е отишъл за риба. Виждаш бележката му на хладилника, закрепена с магнит- сърце/каква ирония/, в която той мило обяснява как снощи ти си заспала много рано и не е успял да те предупреди, че отива с момчетата на онзи язовир, който гъмжи от огромни сомове. Стискаш зъби и мачкаш трогателното му уведомление, представяйки си садистично, че това е той.

Все още с притворени клепачи, издаващи отчайващата ти нужда от сън, вземаш кафето. Ободряващият му аромат се промъква през ноздрите ти и ти предусещаш удоволствието, което ще изпиташ за първи път през тази крива утрин, докато отпиваш от черната течност. Посягаш към крана за водата и секунда след това чуваш хъркането по тръбите и си почти готова да викаш, защото за втори път тази седмица няма вода. Вземаш бутилката с минералната и виждаш, че е почти на свършване и стискаш зъби, представяйки си как трябва да се справяш с разстоянието от кварталното магазинче до дома ти, превита под тежестта на 10 литровата бутилка вода, необходима за нуждите ви през деня. Отново теглиш една сочна наум по адрес на Водоснабдяване и на половинката си и мисълта, че сутрешният ти душ отпада те довежда до тиха лудост.

Малко по- късно след като си направила два курса до магазина и ръцете ти треперят от тежестите, които си носила и след като си приготвила закуска за малките слънца, чуваш виковете от банята на дъщеря си, която секунди след това връхлита в кухнята и заглушава звука на телевизора с гневния си изблик, че трябва да се изкъпе. Опитваш се да я успокоиш като и казваш, че ще го направи по- късно щом дойде водата, но тя продължава да крещи сякаш ти носиш вина. Опитваш се да запазиш самообладание, докато поднасяш закуската, принудена да търпиш все още нестихващото и възмущение, докато се оплаква по телефона на някоя си Беки, за която ти никога до сега не си чувала. От разговора им разбираш, че дъщеря ти си урежда среща за след около 2 часа и без да казваш нищо поклащаш неодобрително глава, защото помощта и ти е нужна и няма никакъв шанс да и разрешиш да излезе. Сина ти през това време безобразно капе по покривката и пода мед, докато се опитва да накара котката ви да му обърне внимание, а тя завряна под канапето го игнорира.

Информираш дъщеря си, че трябва да ти помогне за консервирането, а тя от своя страна ти е съобщава, че няма време, защото ще излиза. Забраняваш и да го направи и върху теб се изливат сякаш всички стихии наведнъж. Тя ти крещи какво ли не, а ти се опитваш да бъдеш непоклатима и да не се поддаваш на тинейджърските и провокации, защото знаеш, че ако и ти избухнеш ще настане Трета Световна Война. Дъщеря ти, осъзнала безпомощността си изхвърчава от стаята разплакана, затръшваща врати след себе си и скоро след това от стаята и зазвучава музика, която в пъти надвишава допустимите децибели. Сина ти най- сетне получава урока си и бива одран и ухапан от котката и ти тичаш за спирт и търпиш воя му, докато той повтаря как течността го щипе. След това и той излиза и между паузите на песните, с които дъщеря ти изявява протеста и гнева си, ти чуваш, че той вече е пред компютъра и участва в поредната нескончаема игра, в която се лее кръв и се стреля без прекъсване.

Седиш и гледаш тъпо към камарата съдове в мивката и се опитваш да се стегнеш и да се абстрахираш от факта как съседката ти от горния етаж невъзмутимо си изтърсва покривката и голяма част от боклуците и попадат в терасата ви. Няма смисъл да се занимаваш с нея. Правила си го вече около милион пъти, но тя сякаш е от Китай и български не разбира.

Вода още няма, но няма как да отложиш консервирането, защото милото е донесло чушките още в петък и ако постоят още малко ще се спаружат. Затова се пържиш на бавен огън, обгърната от от миризмата на пушека от чушкопека и се чудиш как се върза на думите на колежката си, че било много по- икономично и за предпочитане да си приготвиш сама зимнината. А и било по- екологично. Кое пък му е по- екологичното щом се чувстваш така сякаш се задушаваш от дима и кашляш като заклет пушач?! Не разчиташ на помощ от никого и не молиш за такава. Все някак ще справиш сама. Отново.

Готова си и си въвела всичко в пълен ред. Дори водата е дошла и ти почти се усмихваш, предвкусвайки удоволствието да свалиш сякаш тоновете от пластове мръсотия полепнала по тялото ти. Вониш на чушки, дим и пот. Едва се търпиш. Едва. И тогава, когато почти си се съблякла чуваш радостния възглас на дъщеря си от банята и бавно започваш да обличаш осмърдяните си дрехи, въоръжавайки се с търпение да дойде и твоя ред. Тя сякаш нарочно се бави, а сина ти започва да хленчи, че иска да яде пица. Обясняваш му, че няма да има пица, защото между другото вече си сготвила вечеря. Той ти се моли, опитва се да те убеди колко много ще изяде този път/нещо, на което няма никакъв шанс да повярваш, тъй като знаеш колко е злояд/ и след това разбрал, че няма да има пица се оттегля като ти казва, че няма да яде това, което си приготвила. Вече не ти пука. Изобщо.

Влизаш в банята сред необяснимия безпорядък, който е оставила след себе си дъщеря ти и минута след това сядаш на ръба на ваната и започваш да плачеш под звука на хъркащите тръби, от които отново не потича така нужната ти течност. След това ставаш и подреждаш банята и излизаш от нея, продължавайки да разнасяш след себе неприятна миризма, от която почти ти се гади.

Вечеряте в пълно мълчание, защото дъщеря ти и сина ти са ти сърдити, а съпруга ти се е обадил, за да ти каже, че няма нужда да го чакате, защото с момчетата ще изпият по една бира преди да се приберат. Една ли? Усещаш, че това e пълна лъжа още в мига, в който виждаш усмихнатата му физиономия, с която влиза при теб и ти се хвали колко успешен е бил улова му. Преди още да кажеш, че няма вода чуваш как рибата бива оставена в банята и той "мило" те вика, за да му помогнеш да я изчисти. Тук вече не издържаш и се случва логичното. Крясъците ти се извиват почти до кресчендо, сълзите ти са като пълноводни реки, а ти не можеш и не искаш да спреш изблика си. Нужен ти е. Усещаш как гърлото ти започва да драска под напрягането на гласните ти струни, виждаш как съпруга ти те гледа така сякаш никога не те е виждал и осъзнаваш, че изглеждаш почти като непозната с мазната си хваната на опашка коса, със вонящите си дрехи и лице набраздено от сълзи. Децата ти стоят по вратите на стаите си и също те гледат все едно си Пришелецът и това продължава, докато на вратата не се позвънява. Изпреварваш всички и след като отваряш виждаш милата си съседка от горния етаж, която/ О, чудо!/ говори български и на бързи, задъхани обороти, нетипични за флегматичния й темперамент, ти прави забележка за шума, непропускайки да отбележи как цял ден е търпяла виковете, музиката, звука от играта, дима и смрадта от чушкопека и оцета, но сега вече няма сили да поеме още една порция от лудостта на скандалното ти семейство. Стоиш и я гледаш онемяла и постепенно започваш да се смееш. Затръшваш вратата под носа и и продължаваш истерично да се хилиш, а сълзите ти отново потичат.

От банята чуваш гласа на сина си:"Мамо, ще ми помогнеш ли да се изкъпя?" и ти влизаш при него, а той стои усмихнат до легена с вонящата риба, а от чучура на ваната тече мощна струя ръждива вода. Но вода!!! Поглеждаш го с подивял поглед и го избутваш навън с думите:"Първо ще се изкъпя аз!" Той не реагира на неадекватното ти поведение явно осъзнавайки, че сега не е удачния момент да ти противоречи.

Не излизаш от банята много, много дълго време и когато го правиш вече е след девет часа вечерта. Не искаш да виждаш никого от домочадието си, не искаш да говориш с никого и лягаш, за да погледаш малко телевизия, но след минути се унасяш, мечтаейки си да дойде утре и ти да си в тихия си офис, телефона да прозвънява от време на време, да си говорите с колежката и единствения шум, който да смущава работния ти процес да са нейните пръсти бягащи по клавиатурата.


петък, септември 21, 2012

Still here

























Не затвори вратата на излизане.

Пусна стонове и въздишки да се търкулват подире ти и сам си си виновен, защото сега ще те преследват през целия ден, докато не се върнеш.

Вратата е отворена, но аз няма да излизам.

Ще остана вътре обгърната от спомена за хриптящи възгласи, за изпуснати набързо задъхани фрази сред потни докосвания, сред смесеното ухание на теб и мен по завивките...

Ще гледам как деня се плъзга в различните си нюанси по голото ми, грешно тяло, ще отхапвам от сочните праскови, които донесе и с порочна усмивка ще си припомням, почти успяваща да извикам усещането, как горещите ти устни изпиваха сока от тях, спуснал се по брадичката ми и лебедовата ми шия.

Сигурно ще моля по- скоро да те видя да се подаваш през процепа на отворената врата, защото бялото около мен вече ще се е пръснало от нагряване и ще пулсира в огнено палеща нужда да поема лакомото ти желание да се слееш с мен, разпиляващ ме на милиони малки късове забрава. 

Само, защото не затвори вратата на излизане.


неделя, септември 16, 2012

*



Някъде далече от сенките на миналото дойде. Загнезди се в настоящето и ме накара да помисля за бъдещето.

Върви си! От теб тъкмо свалих бинтовете. Виж, че раните още са видими. Не ги карай да се отварят, защото болят!

Затварям очи и ти пак нахално се промъкваш между клепачите ми. Моля те, иди си! Бъди щастлив, дори от мисълта за твоя смях да ме боли. Не искам повече драми в живота си!

Ще поемам розов цвят на сипеща листенца в косите ми кичеста вишна и ще галя, мечтаейки един ден да обичам, както в миналото.


сряда, септември 12, 2012

Don't speak




Искам да те прегърна. Само това ще ми даде спокойствието и силата да започна деня си с усмивка и затова се оставям на ръцете ти да ме приласкаят. Ти ги плъзваш малко над кривата на кръста ми и дланите ти нежно ме обгръщат. Свеждам глава на гърдите ти и чувам онова отчетливо "туп- туп- туп", което трепти в гърдите ти и затварям очи, за да преживея цялото ни безмълвно единение.

Усещам как поемаш въздух и бързо се отдръпвам, защото знам, че искаш да кажеш нещо. Слагам показалец върху устните ти и ти се усмихвам. Знам го и не искам да ми говориш, защото го усещам. Чувствам го по начина, по който ме съзерцаваш, когато си мислиш, че не те гледам. Правиш го толкова сладко и мило, че изгарям от желание да спра да се преструвам, че не те виждам и да те нацелувам от благодарност, но не мога да направя. Нужен ми е този миг, в който си мислиш, че не те забелязвам- толкова е откровен и чист, и принадлежи само на теб.

Усещам го в начина, по който изричаш името ми, защото никой не влага такава мелодика в онези четири букви като теб. Звучат различно и аз потънала в цялата мекота на тембъра ти се чувствам сякаш ме галиш с върховете на пръстите си. Гласа ти ме разтваря така както слънчевите лъчи отварят чашката на цвете и аз се къпя в благодатната баня от живителни блестящо- бисерни отблясъци и капчици кристално чиста роса.

Чувствам го тогава, когато си мислиш, че спя и ласката ти пробягва по гръбначният ми стълб, а устните ти лекичко ме бележат по рамото. После, сякаш виновен и гузен от това, че може би ще ме събудиш внимателно придърпваш завивката, за да не ми е студено и ме оставяш да се сгуша в обятията ти и да измъркам като доволна котка, а ти да въздъхнеш така, че да ми се прииска да отворя очи, за да видя толкова познатото ти изражение на разпалващо се желание.

Усещам го в ранните утрини, когато аромата на прясно сварено кафе се промъква през пролуките на дома ни и ме заставя да отворя сънени очи, за да видя точно мига, в който ти тихо отваряш вратата и внимавайки да не стъпиш върху онази скърцаща част на паркета, която все се каним да поправим и винаги забравяме, стигаш до прозорците и дърпаш завесите, канейки утрото да целуне кожата ми.

Знам го, защото си ми го казал милиони пъти с кратки жестове, палещи докосвания, страстни целувки, внимание, грижа, дълго и търпеливо слушане на вечните ми монолози, в които ти разказвам пъстрия си ден, с начина, по който ми подаваш ръка, за да прескоча локва пред нас...

Не говори. И ти знаеш, че не съм от онези жени, които искат да го чуват непрекъснато. Искам да го чувствам, да го къдриш по мен по- красиво от най- прекрасната венецианска дантела, за да започвам деня си с усмивка сгушена в обятията ти, миришещи на любов.



неделя, септември 09, 2012



Хубаво де, но аз нямам съвсем ясна идея за какво е блога ми. Той наистина е просто ескиз. Скицирам си настроения, прозрения, мечти, реалности мои и чужди. Рисувам с думи- кратко и непретенциозно. Имам нужда да го правя. Обаче чета по другите блогове, които са списвани от дълго време и вече най- вероятно се ползват с признанието в блогосферата/ ех, как бързо се прихваща терминология/, че трябвало да изпълняваш някакви си правила. Правила? Неее... Това не е за мен. Няма и никога да бъде. Ще си нанасям щрихите тук без да се вълнувам от това колко популярна ще бъда, колко читатели ще имам и дали ще им харесва написаното от мен. И това не е, защото не уважавам чуждото мнение, не е защото не желая хората да познаят моите прозрения/прозрени векове преди мен/ и по този начин да ги допусна по- близо до душата си, а защото съм като вятъра- непокорна и непостоянна. Ще довявам на това място каквото срещна по пътя си- неща, които ме обогатяват, други, които ме озадачават или натъжават и трети, които ме карат да се отпускам и да ставам по- лека от перце. Ще бъда отчайващо грешаща в стилистиката, граматиката и всякакви езикови правила, защото предпочитам да предавам по- точно и правилно настроението и чувствата си, отколкото да бъда изрядна как тези състояния и мисли ще бъдат поднесени. Ще редя думи и ако те Ви докосват, мили хора, това ще е моята най- голяма награда. Няма значение как ще го правя, нали?

П.П. Простете, ако някъде съм пропуснала запетая или пълният член, недопустимо за някои от Вас, е непълен. Аз просто скицирам с думи живота.

петък, септември 07, 2012

Игра на сериозно

"Пише ми се.",  си казах и решавам да се оставя на... Как се казваше в такива случаи? Музата? Момента? На думите? Все тая. Знам, че ми се пише и искам да изливам себе си или онова, което си мисля, че съм аз на "белия лист". Дали ще се получи? Кой знае, но не искам да оставям това усещане да си отиде, защото после ще го търся и може би, дори и да го намеря, няма да е същото.


                                                   
Тя се измъкна на пръсти през вратата и босите и нозе попиха влагата на росата. Нещо, някъде близо прошумоля и тя извърна уплашени очи, но само вятъра си играеше с клоните на огромния орех, който някога пра-пра дядо и бил посадил, когато сложил основите на дома, който сега тъмнееше зад гърба и. Беше дивна сутрин - такава рядко се вижда, защото малцина са онези, които се измъкват от топлината на завивките рано в пет часа и се оказва, че изпускат красотата, когато нощта отстъпва мястото си на деня. Погледът и обхождаше заобикалящата я тишина, а тя не спираше да върви боса. Бяха и казали, че някога така са ходели и не са се страхували, че ще се забие камъче в стъпалото им. И, тя ходеше... Беше приятно. Не си спомняше да бе усещала така тревата. Може и да и се беше случвало, но трябваше да е било отдавна и паметта и не успяваше да и върне това погалване по ходилата и.
-  Хей!
Тя се извърна и го видя. Стоеше на вратата и я гледаше. Тя повдигна рамене и му обърна гръб. Искаше да е сама и не знаеше как бе успял да се събуди, защото много беше внимавала това да не се случи.
-  Звездичке! - Отново извика той. - Върни се! Студено е и пак ще се разболееш.
"Не го чувам!", опитваше си да си внуши тя и продължаваше вече почти тичаща нагоре към хълма. Усещаше как тревата започва да става все по - рехава под нозете и и как мъничките камъчета се забиват в нежните и стъпала. Нямаше да се спре заради болката, защото щеше да предаде цялата интимност на единението и с просветляващия ден, със сбогуващата се нощ.
Беше като видение, като самодива и само бялата и нощница светлееха, а от тъмнината тялото и изглеждаше безплътно.
Остана на хълма и гледа небето, докато то не стана толкова синьо, че и се прииска да се гмурне в необятността му. Беше се простила с нощта и беше обещала много неща на новия ден.
Връщаше се към къщата и докато го правеше го гледаше как седи на стъпалата и, с цигара в уста, затворил едното си око, за да не му влиза дим в него, навел се да си завързва обувките. Докато го наблюдаваше усети как още едно камъче се забива в стъпалото и и тихо изохка, но продължи да търси росата по тревата, но тя почти беше изчезнала при срещата си с деня.
-  Къде изчезна?- Попита я той.
-  Знаеш ли, аз няма да се върна с теб. Ще остана тук.
-  Ще останеш тук- като ехо повтори думите и той.
Дръпна от цигарата и хвърли настрани. Тя продължи да дими сред ярко зелените тревички и да ги гори с отровното си огнено езиче.
-  Загаси я!
-  Какво?
-  Загаси проклетата цигара!
Той я погледна и бавно се изправи и стъпка цигарата, мачкайки тревата.
-  Значи няма да се върнеш?
-  Не.
-  И кога ще си дойдеш?
-  Няма да си дойда. Оставам тук.
Той я погледна изумен.
-  Тук?!
Смеха му, отначало тих, а после все по- силен се разпръсна в тишината на утрото и накара кучето да залае.
-  Отивай да се обличаш, скъпа. Имам много работа за довършване днес и трябва да се приберем навреме.
-  Оставам тук, не ме ли чуваш?
Той сякаш чак сега започна да осъзнава, че тя може би говори сериозно и очите му я стрелнаха.
-  Не е нужно да разиграваш драми точно по този начин. Ще ти я купя щом е толкова важно за теб.
-  Вече не е- отговори му тя и си спомни за желанието и да притежава онази малка виличка близо до града.
-  Не?- Поклати глава той.- Какво искаш тогава?
-  Нищо.
Той сложи ръце в джобовете си и и обърна гръб, заглеждайки се в далечината. Пред очите му се червенееха покривите на селските къщи и той забеляза как по дворовете им вече кипи живот.
-  Звездичке,- обърна се той към нея- наистина трябва да тръгваме, защото ще стане обяд, докато се приберем. Трафика ще е ужасен, ако продължаваме да се бавим.
Тя сякаш не го чуваше и когато той се извърна назад я видя седнала на земята и загледана към хълма, от който се беше върнала преди малко.
-  Ти не разбираш. Аз оставам. Ти върви.
В далечината се чу гласа на баба и която говореше нещо на животните и тя се усмихна, защото си спомни за топлото мляко, което обичаше да пие, когато беше малка. Млякото, което нито веднъж не беше пила в града и което само тук можеше да подуши.
-  И какво ще правиш тук?- Седна до нея той.
-  Тук ще живея. Къщата е голяма. Ще помагам на дядо и баба в градината и за животните. Не разбираш ли? Живота е простичък и аз искам да го живея такъв.
-  А работата ти?
-  Ще реша. Имам нещо наум.
-  А аз?
Тя го погледна и той прочете отговора в очите толкова отчетливо, че изтръпна от категоричността и. Не, че не видя съжаление и извинение, но му се стори, че от очите крещи радост, че го освобождава от връзката им и че тя вече е свободна.
-  Ти се шегуваш!
-  Оставам.
-  А вашите какво ще кажат? А разговаря ли с баба си и дядо си, затова какво си решила?
-  Да. Те се радват.
-  Не ме ли обичаш вече?
-  Обичам те и затова те пускам да си отидеш.
-  Просто така?
-  Да. Просто така.
Ядоса се. Най- сетне се ядоса.
-  Как смееш с толкова лека ръка да ме изхвърлиш? Ти полудя ли? До вчера беше добре. Какво се случи с теб? Толкова чувства, време и...- той замълча закратко.- Аз... Омъжи се за мен, звездичке!
-  Какво?
-  Обичам те! Омъжи се за мен.
Шамара изплющя жестоко и тя мигновено сложи ръка пред устата си, а очите и се разшириха.
-  Съжалявам! Съжалявам! Аз... Съжалявам!!!
Той държеше бузата си и я гледаше така сякаш не беше делил с нея леглото си, храната си, мислите си... живота си. Гледаше я като непозната.
-  Прости ми! Не исках да те удрям.
Той вдигна длан, спирайки думите и започна да се отдалечава.  Тя го го гледаше как се загубва в къщата и не помръдваше от мястото си. След броени минути той излезе със сака си и гневно влезе в джипа. Очите му я стрелнаха и след това машината изръмжа и потегли с мръсна газ, оставайки облак прах след себе си. Тя остана загледана след него, докато той с бясна скорост се отдалечаваше и стъклата и хромираните повърхности на джипа проблясваха в далечината, огрявани от слънчевите лъчи.
-  Мимииии!- Чу се гласа на баба и.-  Елате да закусите. Приготвила съм ви чудесна баница.
-  Идвам, бабо- каза тя толкова тихо, че едва чу сама себе си и се изправи.

След няколко часа стоеше пред врата им и се чудеше, дали да отключи или да позвъни и докато го правеше от вътре се чу женски смях. Тя бързо превъртя ключа в ключалката и нахълта вътре. Хвърли сака си в коридора, докато смеха не стихваше и се отправи по посоката, от която идваше. Чу гласа му да казва:
-  И, тя, глупачката си помисли, че ми пука, че е решила да скъса с мен, но си аз изиграх ролята, че съм наранен идеално. Тъпачка!
Очите му я гледаха и за миг тя четеше в тях уплаха, но след това видя и ненавист.
-  Аз дойдох да си прибера нещата, но явно... Извинявайте!
С нея?! Изневеряваше и тази, за която говореше, че не може да понася и непрекъснато се присмиваше на провинциалния и диалект. С нея?!
Той я настигна, обвивайки хавлия около таза си.
-  Не е това, което си мислиш, звездичке! Тя... Аз...
-  Подозирах, че го правиш. Не знаех с коя. Исках да разбера. Бях сигурна, че ще я намеря тук. Глупако,- извика най- сетне тя- толкова ли малко ме познаваш, за да знаеш, че аз не бих могла да живея на село повече от седмица? Толкова ли си малоумен, за да допуснеш, че ще изоставя кариерата си, за да доя крави? Подлец! Измамник! Не издържа и няколко часа без да я видиш и да вкараш в леглото ни.
-  Аз мога да обясня.
-  Да ми обясниш? Върви по дяволите! Върви по дяволите!
Тя затръшна вратата след себе си и изпита облекчение. Най- после беше свободна. Свободна. Извади телефона си и след малко каза:
-  Здравей, ангажиран ли си? Добре, тогава ще те чакам в кафето до нас. Всичко се подреди повече от перфектно, скъпи. Идеално бих казала... Нали ти казах защо? Нямаше да ме пусне, докато баща ми не го направи свой съдружник... Спокойно, Василе! Едно по едно. Хайде, чакам те и по- бързо, защото много ми липсваше! Тези 3 дни без да те видя ми се сториха векове.
Усмивката не слизаше от лицето и, а високите токчета потропваха ритмично и уверено по тротоара.


 

четвъртък, септември 06, 2012

*

























Неутолимо моя безбрежност
                    нажежена до червено.
Прекрасно мое бяло сияние
                    изригнало в зарево.
Сърцето ми забави ход.
Душата ми свири с виелицата.
Устните ми изпръхват от кишата.
Ръцете ми загрубяват от светлината.
Завинаги спря времето.
Суетата изчезна с лястовиците.
Розата повехна в тинята на самоизмамта.
Пясъкът изтече в ръцете на магьосницата.
Конете се втурнаха в бяг подушили бодилите. 
Светкавиците предизвестиха завръщането на болката.
Безбрежност нажежена до червено
                       неустоимо синя- моя.
Сияние изригнало в зарево
                       прекрасно бяло- мое.
Сънища на кукла на верига
полетяла над кукувиче гнездо.
Сюреализъм в точката на пресичане.
Безкрайност на наивността.
Илюзия за любов? Или?!
Болка за любов във века на полярния ни лед.

сряда, септември 05, 2012

S like sex



... двамата забравиха да съществуват за света наоколо и се скриха в своя прекрасен, жадуван свят на тайнство. Там нямаше нищо друго освен светлина, пролетна ласкавост и ухание на споделеност. Поемаха по кичести пътеки, които бяха обсипани с алените цветовете на любовта и страстта, спускаха се по пенливи потоци и изригваха във величествени вулкани. Спокойно се отпускаха на бели криле и бяха галени от деликатни пера, пишещи по цялата им същност красиви думи на обреченост. Нямаше нищо друго и нищо не съществуваше, а само едно изобилие, в което плодовете натежаваха и след като биваха откъснати сладостта им ги заливаше с божествения си нектар и изпълваше с блаженство чакалите узряването им тела. Стрелките се следваха, но нямаше време, а само една необятна и изпълнена с трепетен зов безкрайност, преплитаща се с розова нежност. Познати светове се откриваха отново и се раждаха нови непознати пространства. Тихи и подвластни, прекрасни звуци се стелеха и обсипваха единението с пърхаща необходимост да изкажат невъзможното да бъде описано с думи. Изливаше се порой от абсолютност и съвършенство и думите затихваха недовършени, скриващи се някъде на границата между недопустимото и възможното.

В тази красива, изригваща омая се твореше и прераждаше силния зов на две тела, които след дълго лутане из пустинни пясъци и дълга и мъчителна жажда откриваха своя оазис, който ги приемаше с опрощаващи и приласкаващи отблясъци. Миражите от бълнуванията свършваха и се претворяваха във влудяваща със съвършенството си действителност , в която разума заспиваше и само сетивата крещяха в безумно кресчендо и ликуваха в своята най – сетне отново намерена Нирвана.

От "Повече от чувство"

вторник, септември 04, 2012

Неуспешно бягство



Разпилени са белите ми чувства.
Мисля за тишината на усмивката ти.
Мисля за пространствата събрани от очите ти.
Да можех да ги стигна.
Да ги открадна от съня ти.
Да ги обсебя.
Да ги натрупам в моя дом /аз нямам мой дом/.
Да ги консервирам в буркани.
Да ги оставя за зимнина.
Да ги забравя. Прах да хванат.
Да ги намеря след време.
Да ги почистя от годините.
Да блеснат с цялата си прелест пред мен.
Да заслепят моят /не мой/ дом.
Да ме опарят с багрите си.
Да ме заболят спомените.
Да ме уплашат от безкрайността в тях.
Да ме заставят да избягам. 
Да се скрия.
Да поплача тихо в парка.
И да ти ги върна.

понеделник, септември 03, 2012

Вятър в косите



Да се рееш високо там, където е царството на птиците. Вятъра да се шмугва в косите ти и да гали лицето ти със завладяваща ласка. Да усещаш как адреналина ти се покачва всеки миг, в който осъзнаваш, че си преминал пределите на обичайното и си на десетки метри от сигурността и твърдата почва под нозете си. Да те главозамайва чувството за свобода и да искаш да крещиш от възторг, защото си покорил небесата. Да искаш да останеш горе, защото всичко от там изглежда нищожно и така маловажно, до пълно смаляване, почти изчезване. Да не искаш да се връщаш, защото никога няма да бъдеш еднакъв с околните, защото ще си повелителят на ветровете, събрата на пернатите и защото ще си почувствал сякаш докосваш мекотата на облаците, а блясъка на мълниите вместо да те плаши ще е дал синкавите искрици в очите ти, които ще се палят всеки път, когато някъде чуеш повелята на стихиите.
Да бъдеш това, което винаги си искал- свободен.


Есен


Тъгата и меланхолията били синоними за есента.
Обичам есента! Винаги съм я обичала. Понякога се питам, дали я обичам повече от пролетта или е по равно?! Не знам. Знам само, че тази жълто- оранжево- алена светлина в клоните на дърветата ме омагьосва. Знам, че обичам да стъпвам по падналите листа и по детски ми се иска да събера част от тях в шепите си и да ги разпръсна като разноцветен дъжд над себе си. После искам да гледам танца им, докато падат и да се омайвам от аромата им.
Обичам плодовете, които ражда есента- натежали и сочни, медени...
Обичам хладните утрини, които ме карат да се сгушвам като котенце в обятията ти и да поемам от лъчите на лятото, които ти си запазил само за мен.
Обичам свежестта на въздуха сутрин, който, въпреки че ме кара леко да потръпвам насища дробовете ми с илюзията за кристална чистота.
Има поезия в есента. Има драма, каквато няма в нито един друг сезон. Лятото е щастие, а когато си щастлив не ти е до размисъл- усмихваш се и целуваш солени устни и поемаш слънца- парещи и заслепяващи.
Обичам есента. Тя е тиха, прощаваща, неизискваща... Понякога се сърди с дъждовете си и тогава мечтая за щастието, но когато те отминат и ме залее отново приглушеното й спокойствие, окичено с пастелните си багри, искам да се гуша в теб и да дишам с пълни гърди от ласкавостта й.
Споделям си... И обичам.



петък, август 31, 2012


Убих нощна пеперуда!
Разбих сърцето си миг след това, докато я гледах как умира. Потръпваше с пипалцето си сякаш се бореше да си върне цялостта, която безсърдечно и студенокръвно бях смазала. Гледах я и страдах с нея и се питах след зверската си постъпка, кое е по- хуманно- да я оставя да потрепва, изживяваща агонията си или да я доубия, за да спра мъчението й? Да спра моето? Спрях го, но не ми стана по- добре. Това същество, без да подозира какво ще се случи с него и привлечено от измамната светлина в стаята ми, беше дошло да търси топлина и фалшиви слънца. Аз прекъснах порива му.
Аз убих нощна пеперуда!
Пречеше ли ми? Да. Летеше. 


четвъртък, август 30, 2012

сряда, август 29, 2012

Между деня и нощта




Между деня и нощта съм заседнала и обичам тази неопределеност.
По гърба ми побягват върховете на пръстите ти и ме изтръпват сред сивия полумрак и изпълнената с кълбенца цигарен дим, стая. Мирише на теб, на изгорял тютюн и на несигурност. Аз притварям очи, за да изживея мига на ласката ти, която тихо се спуска по кожата ми. После усещам полъха на вятъра и отварям очи, защото обичам да виждам как завесата се издува под порива му. Потръпвам от хлад- за първи път през това лято и се усмихвам, защото обичам есента. Устните ти шептят по врата ми- възбуждащо нежно и аз чувам как дъхът ти става все по- дълбок. Въздъхвам почти заедно с теб и се опитвам да те погледна. Отказвам се. Казваш нещо, което пропускам да чуя, защото не са ми нужни думите ти в този изпълнен с напрегнато очакване миг.
Ще си отидеш и аз знам, че е неизбежно. Ще си тръгнеш с лятото. С последния плясък на птичи криле, отлитащи на юг. И аз ще те пусна. Няма да гледам дълго след теб и няма да страдам. Ти си като вятъра затова не ми обещавай вечността. Тя е за скалите и морето. Нека те не спират вечната си любовна игра, нека то се врязва в тях и нека заедно продължават да се бележат с обичта и вречеността си. Ти не си моето море. Ще си тръгнеш с лятото.
Дланите и устните ти ме изпепеляват с юнската си жега.
Заседнала съм между деня и нощта.
Обичам тази неопределеност.





събота, август 11, 2012

Малко тъга, много сол.



Живота ми... Милия... Ей, така се промъква- пясък между тръпнещите ми да го спрат пръсти. Бяга, търкулва се и изчезва оставящ само спомени. Спомени ли? Ха! За какво? Опитвах се да строя, но не попадах на правилните материали или инструменти. Рушеше се всичко, понякога още преди да го започна. Оставях руините и продължавах, опитвайки се да не се обръщам към грозната гледка.
Живота ми... Символ на значението на "Без"... Милия... И защо? Отговори много. Решения също- може би... Кой знае колко още ще тътря тежестта му? Дори не знам кому е притрябвало това старание? На мен- не.
Живота ми... Милия... Отива си, а аз стоя като въпросителен знак на средата му и не разбирам къде сбърках или кой ме сбърка? Може пък и да съм виновна, че не влях слънце в огледалото срещу мен и не огласих със смях тъмните и прашни ъгли на ленивото си, приспано битие?! Дааа, чудя се...
Живота ми... Като мен и аз като него- пустош изпълнена с красиви миражи, който се пръскат един по един само след едно премигване.
Живота ми... Вързан в омагьосан възел, който ще се разплете, когато мен няма да ме има.




четвъртък, юни 21, 2012

Фатална съм

Фатална съм. Не ме търси в спокойствието на тихи вечери и бели утрини. Фатална съм. Ще се втурвам винаги в пропасти- първа, за да стигна до края на неизвестното. Фатална съм. Ще те гледам, а нозете ти ще се огъват под погледа ми и след това ще си тръгна без да се обърна. Фатална съм. Ще мислиш за мен, дори и да те боли и да не можеш дъх да си поемеш, до гроб. Фатална съм. Ще търсиш уханието ми на страст, оставило следа след мен... Фатална съм. Не ме доближавай, не ме докосвай, не ме пожелавай... Фатална съм. Обречена. Самотна. Но... Фатална съм.
 

четвъртък, март 01, 2012

Честита Баба Марта!

Мирка

Тази сутрин думите просто започнаха да идват и аз не исках да ги спирам. Зная, че нищо ново не казвам, но трябваше да го напиша.




Их, колко е хубава тая Мирка! Очите и бяха като на Пенка Хаджи Христовата, ама не и точно същите. По - тъмни бяха- като на теменужка и светеха едно такова хем палаво и детински, хем скришно и дивно и като го погледнеше по гърба му започваха да лазят мравки. Ама не от страх. Не я беше срам и да го гледа. Гледаше го и даже му се усмихваше. Един ден, още в началото, я срещна под големия орех до баба Инка и впървом тя свела глава се задаваше, ама като се изравниха я вдигна и като го погледна с тея големи очи на него му се стори, че земята се разтресе. После му се беше усмихнала и белите й зъби бяха заблестели наредени като бисерен гердан в устата й.

А снагата й беше кръшна и под плетениците на сукмана й се люлееше така, че вечер като се върнеше от полето и свършеше работата по животните и вечерницата се покажеше на небето той сядаше пред вратата на къщата и започваше да свири на кавала си, а в главата му беше само как Мирка минава покрай него и гърдите й сякаш напират да изскочат от ризата й. А тя колко бяла беше. Като... Като, когато падне сняг и покрие полето. Ще ти избоде очите. Толкова беше бяла и нейната риза.

И от къде се беше взела тая дивна мома в тяхното село той изпървом не знаеше. Уж случайно той беше попитал Милчо, щото той живееше в долната махала, а той беше изпънал кръст от усилното жънене на ечемик и беше казал, че Мирка е дъщеря на сестрата на бай Генчо. "Горкото момиче", беше казал Милчо "Баща й се споминал, докато била малка, а майка и наскоро и тя си отишла. Няма братя и сестри и нямало при кого да иде и бай Генчо я прибра до тях си." После, докато работеха той, без да го пита, заразправя как чичо и, сиреч бай Генчо викал, че скоро трябва да я задоми, че не можел да храни още едно гърло.

Ех, ако не беше се сгодил за Тянка! Щеше да вземе Мирка. Ама беше изпратил сватове при Тянка още преди месец и сега готвеха голяма сватба на есен, когато приберат реколтата. То отдавна се знаеше, че те двамата ще се оженят един ден. Бяха деца на най- имотните в селото и бащите им още от малки им се бяха наговорили да се сродят. Тянка минаваше за най- хубавата мома в селото, ама, докле не дойде Мирка. Тогава всички започнаха да гледат повече към Мирка, да се хващат на хорото все до нея, а Тянка се смееше уж, че вече това не я жегва под лъжичкта, защото до нея беше бъдещият й мъж, а на другарките си казваше: "Че е хубава, хубава е, ама аз наесен ще се задомя за най - сгодния момък в селото." А той? Той можеше да е до нея, но не спираше скришно да гледа Мирка.

Един ден, докато се прибираше от селото на вуйчо си Ачо я видя. Вървеше сама по пътя надолу и той накара коня да забави хода си, па я гледа дълго и после, като обходи с взор наоколо и разбра, че няма жива душа я приближи.

- Добър ден! - Рече той.

Тя направи път да мине с коня си, ама той го спря току до нея и тя му отговори:

- Бог дал добро!

Пак му се усмихна, а очите и грейнаха палаво. После се отстраниха от пътя. И те не разбраха как. Говореха си много и тя много му разказа, а той вече знаеше, че я люби, че я люби повече от Тянка и като си тръгваше й рече:

- Аз довечера ще дойда, ама ти, дали ще искаш да ме видиш?

Мирка наведе очи и после ги вдигна и пак му се усмихна, па прихна да се смее и затича по полето, а гласа й го настигна:

- Като дойдеш, свирни като бухал. Може и да ти се покажа.

Лятото преваляше, а те двамата се виждаха скришно всяка вечер. Колко беше сладка тая Мирка и как хубаво миришеше. Като на люляк. А той я любеше сред купите сено и то се полепваше по мокрите им тела и се оплиташе в косата им, а те после се смееха, докато го чистеха.

Една вечер, докато гледаха звездите, тя беше го попитала, дали я обича. Че я обичаше, обичаше я, ама не и го каза. Не можеше. След няколко седмици щеше да се жени за Тянка.

Повече Мирка не дойде, а той нощ след нощ бухаше под клоните на черницата до дувара на бай Генчо, но тя така и не се показваше. И на хорото не идваше. Ачо не можеше да я забрави и не спираше да я търси.

Видя я един ден. Беше на едно тяхно място в близката горичка и седеше на един камък. Той седна до нея и се наведе да я целуне, но тя се извръна. Ачо се учуди, ама нищо не каза, а само откъсна една започнала да пожълтява трева и я сложи в устата си. Мирка захвана да се изправя, но той бързо я взе за ръката и попита:

- Да не си болна?

- Не съм - рече му тя.

Той видя, че големите и теменужкини очи се пълнят сълзи и пак попита:

- Тогава що не идваш вечер? Да не любиш някой друг вече?

Мирка си дръпна ръката и рече:

- Остави ме, Ачо. Ходи си при Тянка. Чичо ми ще ме сгодява другата неделя.

- За кой, ма? - Изненада се той.

- За Христо.

- Кой Христо? Христо Вълчана ли?

Тя поклати глава и сълзите и потекоха по бялото като мляко лице .

- Е, що плачеш сега? - Опита се мило да каже той.

Мирка не му отговори, а бавно започна да си отива, а снагата и така се люшкаше, щото той мигновено почувства, че ако не я застине няма да може да спи още много нощи. И се завтече, и я събори на пожълтяващата трева и я люби греховно като за последно. Накрая, докато сплиташе наново разхлабената си дебела черна плитка, Мирка обърна големите си очи към него и рече:

- Ние с тебе няма да се видим вече, Ачо.

- Е, що? - Попита той.

- Няма. Щото... Ти в неделя се жениш... Аз другата се годя...

Очите и пак се бяха напълнили със сълзи и Ачо пак бе рекъл:

- Що плачеш, Мирке?

- Щото Христо ще ме върне. Аз съм греховна. Не съм чиста веке. За никой не съм и чичо ще ме прогони... Аз съм трудна, Ачо.

Ачо бе усетил мравките, ама тоя път бяха от страх. Ух, как се беше уплашил! Така не се беше усещал от малко момче, когато го беше страх от тъмното и таласъмите. Какво щеше да прави сега? Дали Мирка щеше да каже на чичо си и после... Той щеше да се жени за Тянка в неделя. Е, тя нямаше такава сочна снага като Мирка и не караше сърцето му да пърха като пиле и не я обичаше и мислеше като нея, ама беше сгодна и щеше да го слуша. Мирка беше палава и непокорна. Ама пък... Не, страх го беше. Цяло село щеше да говори. Той беше гледал без да знае какво да и рече. После се беше сетил за една своя далечна леля, дето и се носеше приказката, че се занимавала с женски работи и със сконфузен глас, че знае такива не мъжки неща, продума:

- Мирке, аз ще ти кажа къде да идеш, за да те оправят.

После, като и каза къде в съседното село живее леля му, той дълго беше гледал как Мирка си отива. Тя вървеше с изпънати, изправени рамене и нищо в кръшната й походка не показваше, че досега е плакала.

Тежки бяха масите на сватбата му с Тянка, отрупани с от пиле мляко и почти цялото село се беше събрало. Лееше се руйно, пенливо вино, а ракията лютеше на гърлото и замъгляваше очите, но всички надигаха чаши и се носеше радостната жлъч на гостите, а хорото не спираше да се вие, игриво и запъхтяно.

Ачо видя как леля Божка скочи, докато най - малкия и син и казваше нещо и черни облаци покриха образа и. После тя се завтече след Танас и докато бягаше видя мъж си, рече му нещо и той, изпървом ухилен и с алени бузи, като чу какво му казва, посивя. Жени започнаха да спират посърналите от уплаха Божка и Генчо и скоро на сватбата тихо, ама после все по- ясно започна да се чува само едно име - Мирка.

Сърцето му се спря за малко и кръвта изстина в жилите му. "Какво Мирка?", искаше да попита той, ама не можеше и само чуваше как шушукането се засилва и гледаше как някои по- стари жени започват бързо да се кръстят, а младите да се събират на групички и да си шушукат с уплашени очи.

Камбаната на черквата биеше, а той седеше в одаята и мълчеше. Сърцето му беше камък. Тежък, грапав камък и той го мъкнеше надолу към черната земя, в която днес щяха да заровят Мирка. Тянка, майка му и сестрите му разправяха, че не се била мъчила много, но те не знаеха. Мирка не го беше чула, не беше отишла при лелята му и сама се беше мъчила да махне срама си. Била пила некви отвари, ама нещо се объркало. Нещо станало и тя беше умряла, цялата потънала в кръв. Разправяха, че не се е мъчила, ама Ачо знаеше, че не е вярно. Сърцето му го знаеше.

Скоро жените се върнаха с подути от плача очи и тихо се захванаха да си гледат домашната работа.

Майка му се приближи и му рече:

- Ачо, стани от тука и иди да помогнеш на баща си в обора.

Той я погледна с черни очи, а после извика:

- Тянке, дай ми ракия!

Всичките се обърнаха да го изгледат с трескави очи, а Тянка изпъвом учудена стоя на едно място, па после се завтече към избата за дамаджанта. Майка му го гледа най - дълго и изпращайки сестрите му да си вършат работата, седна до него.

- Ачо, що ти е мама? - Попита тя.

Той не каза нищо, а взе подадената му от Тянка ракия и захвана да пие, за да спре да усеща студа на камъка в гърдите си.

Загуби се Ачо. Неговите казваха, че е на гурбет, ама лъжеха. Беше излезнал една тъмна като в рог, дъждовна вечер и само Тянка знаеше, че никога вече няма да се върне.



сряда, февруари 22, 2012

***

Тръгваш. 
Зная защо. Няма нужда да ми казваш.
Свих се на топка отвътре.
Избягах и пак се завърнах.
Заплаках и после се спрях.
Ножът в гърба ми заскърца.
Паднах и жива умрях.

 


вторник, февруари 14, 2012

Свети Валентин

Днес често срещам фрази от рода на:"Аз не го празнувам този ден.", "Всеки ден е празник." или подобни на тях. Честно казано ми става мъчно. Не, защото искам да отнема правото на някой да има собствено мнение по въпроса, а защото осъзнавам колко много хора са самотни и опитвайки се да оправдаят самотата си, игнорират красотата на този ден.
Ще кажете, че той не е християнски празник и че сме го "откраднали", но въпреки това той е толкова хубав. 

С един колега, на когото бяха поръчали да купи цветя и да ги поднесе на уреченото място се заговорихме и когато той се върна, каза: "Е, няма нищо по- хубаво от това да видиш усмивката, която се появява на лицето, когато правиш подаръка!" Да, няма. Няма нищо по- хубаво да има един ден, в който всичко е любов и на където и да се обърнеш влюбени момчета да носят първите рози на младите си възлюбени или техните бащи да купуват за пореден път цветя за майките им. Няма нищо по - трепетно от мига, в който поднасяш избрания с грижа и любов подарък и срещнеш проблясващия пламък в очите на любимия.
Нека е нагласено, нека е "по задължение"... И, все пак... все пак е така красиво и интимно. Не го пропускайте! Обичайте се и днес и заредете въздуха около себе си с аромата на червени рози, попийте дъха на отлежало вино по устните на човека до вас и вкусете шоколада, случайно останал по ъгълчета им. 

Обичайте се!

четвъртък, февруари 09, 2012





* * *

 Сляпо и пусто.
Тишина.
Цигулка.
Самота.
Телефонен звън - грешка.
Чакам невъзможното.
До кога?
Кристална мъка.
Безизвестност.
Тъмнина.
Глас.
Твоят глас?
Илюзия.
Монотонен, досаден дъжд.
Бяла стена.






понеделник, февруари 06, 2012

Като заздравяваща рана си. Сърбиш и непрекъснато ми напомняш за болката.

сряда, февруари 01, 2012

Неподвластна

Намръщено беше около мен. Злободневно и... може би сиво. Не, пеперудите продължаваха да летят и небето беше синьо, синьо като ефирна въздишка, но аз виждайки не виждах багрите. Исках. Не можех. Всичко ми изглеждаше като една блатна затоялост, над която се носят отровни, задушливи амонячни газове.

Реших да вляза в себе си. О!!! Каква разцъфнала палитра от сезони! Каква омайна, боляща с искренето си, хрупкава, бяла заскреженост и мека есенна, приглушена керемиденост. Пролетта раздаваше милиарди сипещи се, млечно - розови, деликатни черешови листенца и ги потапяше в завихрена в океани слънчева, запъхтяна, отразила усмихната влюбеност на знойна жега, вълна. Вилнееха пожари на силни емоции, страховити бури от неизказани, несподелени, неизживени, половинчато раздадени - взети страсти, болни, сълзящи бааавничко, като мартенско топене капчуци грешки, раздели, загуби и падения. Истерични крясъци и тихо, гладко мълчание на схлупени облаци... Намерих и още и още... И ОЩЕ?!

Очите се обърнаха отново навън и бяха станали слепи за злободневното сиво. Та, аз имах в себе си всички сезони, стихии, галещо- нежни, раздаващи - вземащи - връщащи, разпалено - жежки и плашещо - отвяващи. Ще ги подаря на околното. Имам ги с ниагарено - безспирна, пенливо -забързана пълноводност.

Наоколо вече е плискащо сияйно.  Защото аз съм неподвластна на времето вън от мене.