събота, декември 03, 2011

Топло - студено

Тихо приседна, въздъхна и попита: "Ще ми направиш ли чай?"

Студено ли ти е, моя любов? Защо така е посърнало лицето ти? Защо толкова плашещо са осиротели очите ти? И къде е жаркия, слънчево парещ блясък на усмивката ти?

Бавех се в кухнята. Страхувах да се върна при теб. От твоя студ ми ставаше пусто. А водата в чайника вреше. Стъклата на прозореца се покриваха с парата, а снежния ден навън я караше да започва да се стича на тънки вадички по гладката им повърхност. Те се спускаха до дървената рамка и образуваха капки - локвички и се после преливаха и започваха  да бягат по стената. Гледах ги като омагьосана и плачех.

Ръцете ти ме обгърнаха през кръста и попита: "Защо плачеш, моя неповторима?"

Плача ли? Нее... Мигличка ми дразни окото.

сряда, ноември 23, 2011

Лутане



Търсих те. Лутах се по широки пътища и тесни пътеки. Попадах на непознати и страшни места, които ме посрещаха негостоприемни и зли. Връщах се в сигурното и пак те търсех. Знаех, че те има. Виждах те в себе си. Точно такъв какъвто искам да си - МОЙ. Не можех да те открия и се обърквах в заплетените лабиринти на битието. Но очаквах, че ме чакаш и всеки ъгъл ми носеше надеждата, че зад него си ти. Така до следващият.

И един ден се уморих. Поседнах на огромен кръстопът. Точно в центъра му. Погледите на минувачите ме заковаваха с критика, с учудване, с негодувание, с протест, с присмех. Клаксоните пищяха пронизващо в ушите ми, но аз не помръдвах. Нямах сили. Всичко около мен се превърна в сфера и тя се завъртя лудешки в своите разноцветни, сливащи се една с друга багри.

Отказах се да те търся. Теб най - вероятно те нямаше. Знаех, че не съм те отминала, защото нито веднъж не пропуснах лице. Върнах се към себе си, за да те отглеждам там. Тогава ти стана толкова неземно прекрасен, че аз вече знаех със сигурност, че само аз, вътре в мен мога да те имам. Слънчево се усмихваше, пеперудено галеше, а гласът ти шептеше с изтръпваща вреченост.

Днес те видях. Случайно. Без да те търся. Отмина ме. Беше толкова забързан да ме търсиш, че не успях да те спра.





четвъртък, ноември 17, 2011

Докато те няма

ветровете пробиха
                 старите си обуща.
Мокри думи кръстосват
                 зимни пътища. 
Черни сенки потъват 
                 в пазвите на реките.
Небето се преобърна 
                 и прибра светлините си.

Докато те няма
жестовете изтляха 
                 под моето мълчание.
Преследват ме като сън
                 погледи приковани.
Дъждовете рисуват
                 мъртви вълнения.
И се пука камъкът 
от своите видения.

Докато те няма
самотата натрупа
                планини върху мене-
уж невидими, но
                пищят раменете ми.
Вечер очаквам влака,
                 който няма да спре.
И в ръцете ми цветето
                се пречупва на две.

вторник, ноември 15, 2011

Je suis malade



Като вампир, като преследвана от инсомния с изсъхнали от невъзможността да се затворят очи. Като зееща яма, като тъмна нощ и тътен в далечината, предвещаващ страховита буря. 
Като скитник треперещ на студа... 
Будувам и боля кървящо. За теб. 

понеделник, ноември 14, 2011

Метаморфоза


Да избягам.
Да се скрия.
И нощта със котешки очи да преоткрия.
Да протегна кръшна снага.
И да се промъкна с меки лапи в мрака.
Да измяуча  под прозореца ти в светлина.
Ще ме познаеш ли така?
Ще ме извикаш ли:
"Маци - маци, писи - пис" ?
Ще се скрия в дланите ти.
Ще стопля нощта ти с "мър - мър - мър".
Ще остана така - свита на топка,
до тебе,
в нощта.

Сезони





Вървим двама сред изумяваща тишина и аз насищам сетивата си с есента. Ти здраво стискаш ръката ми и се боиш да я пуснеш, защото, аз знам, се страхуваш, че ще избягам.

Едва удържам порива си. Искам да се слея с цялата тази красота и пъстрота. Искам да прегърна онова дърво, което с кратки въздишки рони сълзи под формата на жълто - оранжеви листа и те се спускат в плавен танц и застилат посърналата трева с искрящата си пъстрота. Искам да усетя топлината на лятото по грапавите следи на кората му и тя да ми споделя огнени спомени. Трябва да го погаля и да го успокоя, че птицата, която сутрин го будеше с омайните си трели ще се върне. Непременно. На пролет.

Ти държиш здраво ръката ми. Страхуваш се, че и аз ще отлетя. Искам да те погледна, но не смея. Есента в твоите очи не е така красива и аз не искам да я виждам, защото се боя от зимата. Затова, моля те, пусни ръката ми! Ще се върна, когато/ако върнеш пролетта в погледа си. 



неделя, ноември 13, 2011

Когато... Ще...

Когато ти си тук.
Когато аз съм там.
Когато аз мълча.
Когато ти тъжиш.
Когато ме боли.
Когато ти тежи.
Ще посинеят чувствата.
Ще се стопят пространствата.
Ще докоснем празното в себе си.
Ще избягаме от мислите.
Ще се скрием от сълзите.
Ще махнем с ръка за следващото такси.
Когато всичко е безвъзвратно. 









Открадната самоличност




Протягах ръка към Слънцето вървях към белите кътчета на душата си, за да намеря покоя и да се опитам да простя. Да простя за грешките на другите.

Често се опитваха да ме заблуждават с много думи и да приспиват бдителността ми. Някои от тях успяваха. Методично. Сякаш нарочно. Тихо. Тъпо и едва доловимо болящо. Аз ги оправдавах, защото така съм се научила - истината винаги има две, а понякога и повече страни. И аз ги оглеждах, преценях и си казвах, че вероятно моята истина е кривата. Такава като онези огледала, в които образа така уродливо се видоизменя, че не ти остава нищо друго, а да се смееш. И аз се смеех. Присмивах се. На себе си.

И в един миг се събудих. Осъзнах годините зад гърба си и се уплаших. Какво съм правила всъщност?! "Какво си правила?! Защо?!",  крещях аз, застанала пред една "истина". Така бях свила ръцете си в юмруци, че ноктите ми се забиваха в плътта и образуваха ярко червени дъги по дланите ми и ме болеше. До кръв. Вече образа в огледалото не беше смешен. Беше уродлив. Грозен. Къде бях загубила истинският, докато се присмивах на изкривения?

Оправдала истините на другите и потъпкала своите в калта аз бях престанала да живея по своите правила. И се опитах да помоля Слънцето да измие лицето ми и да ми върне чертите. Да ми върне бисерите в очите и аз да видя МОЯТА истина. То обаче тихо ми нашепна, че първо трябва да простя на онези, които бяха взели времето ми, докосванията ми, палещите ми устни, мислите и желанията ми, старанието ми...

Започнах да търся всеки, който е заменил истината си за моята и след като го намерех му прощавах. Останаха ми неколцина и не мога все още да се обърна към Слънцето. Само ръката ми е протегната към него и го моля да прояви милосърдие вместо мен. Аз не съм толкова благородна.

Неколцината стоят и се усмихват победоносно. И аз по навик започвам да виждам как в огледалото образа ми започва да ми се усмихва.






понеделник, юли 25, 2011

Целувката на сърцето

Да прегърна, да усетя някой да ме приласкава в обятията си и да остана там за кратко, докато всяка болка отшуми или просто да се отпусна, почивайки си от напрегнатия ден.

Да, прегръдката. Осъзнаваме ли всъщност силата й? Някои изследователи са приели, че имаме нужда четири пъти дневно да прегърнем някого, за да живеем, осем пъти, за да се чувстваме добре, и дванадесет пъти, за да растем.

Прочетох тази статистика и ми стана страшно, защото знам как ние забързани в грижите около оцеляването си, около това да се преборим с непрекъснато издигащите се пред нас стени забравяме да поемем протегнатите към нас ръце. Смръщваме вежди и мърморим нещо от рода на: "Оххх, остави ме! Сега имам работа, не виждаш ли?". А колко дълго трае една прегръдка? Минута. И след нея, убедена съм, стреса ще е по - малко, а усмивката ще е по- искрена.

Децата са големи учители - това си го знаем, нали? Вероятно, защото ни връщат към първичното и значимото. Ако са разстроени, наранени, с кръв по коляното или щастливи те не търсят нищо друго, а прегръдката. Търсят онова тихо и топло единение, в което сърцата са близо едно до друго и взаимно си шептят.

Не случайно някой беше казал, че прегръдката е целувката на сърцето. Звучи красиво, нали? Звучи мило и така нежно.

Моля Ви, не го забравяйте! Разрешете на сърцето да целуне и позволете на друго да Ви целуне.

Задушете децата и любимите, приятелите си с тези целувки и помнете, че е толкова спокойно и сигурно и приятно да попаднеш в тишината на една топла прегръдка.





Щастлива си в мойта прегръдка,
до мойто сърце си щастлива.
Аз твое небе съм безкрайно,
ти моя звезда си красива.

Човешкия род на земята

гъмжи и се блъска сред врява;
те кряскат неспирно и хулят,
и всеки от тях има право.

Подобни на шутове смешни

се карат всегда без причина,
от удари чести с тояги
месата им вече са сини.

О, колко щастливи сме ние,

че тъй сме далеко от всичко —
ти сгушваш се цялата кротко
в небето си, мила звездичко!


Хайнрих Хайне