четвъртък, март 01, 2012

Честита Баба Марта!

Мирка

Тази сутрин думите просто започнаха да идват и аз не исках да ги спирам. Зная, че нищо ново не казвам, но трябваше да го напиша.




Их, колко е хубава тая Мирка! Очите и бяха като на Пенка Хаджи Христовата, ама не и точно същите. По - тъмни бяха- като на теменужка и светеха едно такова хем палаво и детински, хем скришно и дивно и като го погледнеше по гърба му започваха да лазят мравки. Ама не от страх. Не я беше срам и да го гледа. Гледаше го и даже му се усмихваше. Един ден, още в началото, я срещна под големия орех до баба Инка и впървом тя свела глава се задаваше, ама като се изравниха я вдигна и като го погледна с тея големи очи на него му се стори, че земята се разтресе. После му се беше усмихнала и белите й зъби бяха заблестели наредени като бисерен гердан в устата й.

А снагата й беше кръшна и под плетениците на сукмана й се люлееше така, че вечер като се върнеше от полето и свършеше работата по животните и вечерницата се покажеше на небето той сядаше пред вратата на къщата и започваше да свири на кавала си, а в главата му беше само как Мирка минава покрай него и гърдите й сякаш напират да изскочат от ризата й. А тя колко бяла беше. Като... Като, когато падне сняг и покрие полето. Ще ти избоде очите. Толкова беше бяла и нейната риза.

И от къде се беше взела тая дивна мома в тяхното село той изпървом не знаеше. Уж случайно той беше попитал Милчо, щото той живееше в долната махала, а той беше изпънал кръст от усилното жънене на ечемик и беше казал, че Мирка е дъщеря на сестрата на бай Генчо. "Горкото момиче", беше казал Милчо "Баща й се споминал, докато била малка, а майка и наскоро и тя си отишла. Няма братя и сестри и нямало при кого да иде и бай Генчо я прибра до тях си." После, докато работеха той, без да го пита, заразправя как чичо и, сиреч бай Генчо викал, че скоро трябва да я задоми, че не можел да храни още едно гърло.

Ех, ако не беше се сгодил за Тянка! Щеше да вземе Мирка. Ама беше изпратил сватове при Тянка още преди месец и сега готвеха голяма сватба на есен, когато приберат реколтата. То отдавна се знаеше, че те двамата ще се оженят един ден. Бяха деца на най- имотните в селото и бащите им още от малки им се бяха наговорили да се сродят. Тянка минаваше за най- хубавата мома в селото, ама, докле не дойде Мирка. Тогава всички започнаха да гледат повече към Мирка, да се хващат на хорото все до нея, а Тянка се смееше уж, че вече това не я жегва под лъжичкта, защото до нея беше бъдещият й мъж, а на другарките си казваше: "Че е хубава, хубава е, ама аз наесен ще се задомя за най - сгодния момък в селото." А той? Той можеше да е до нея, но не спираше скришно да гледа Мирка.

Един ден, докато се прибираше от селото на вуйчо си Ачо я видя. Вървеше сама по пътя надолу и той накара коня да забави хода си, па я гледа дълго и после, като обходи с взор наоколо и разбра, че няма жива душа я приближи.

- Добър ден! - Рече той.

Тя направи път да мине с коня си, ама той го спря току до нея и тя му отговори:

- Бог дал добро!

Пак му се усмихна, а очите и грейнаха палаво. После се отстраниха от пътя. И те не разбраха как. Говореха си много и тя много му разказа, а той вече знаеше, че я люби, че я люби повече от Тянка и като си тръгваше й рече:

- Аз довечера ще дойда, ама ти, дали ще искаш да ме видиш?

Мирка наведе очи и после ги вдигна и пак му се усмихна, па прихна да се смее и затича по полето, а гласа й го настигна:

- Като дойдеш, свирни като бухал. Може и да ти се покажа.

Лятото преваляше, а те двамата се виждаха скришно всяка вечер. Колко беше сладка тая Мирка и как хубаво миришеше. Като на люляк. А той я любеше сред купите сено и то се полепваше по мокрите им тела и се оплиташе в косата им, а те после се смееха, докато го чистеха.

Една вечер, докато гледаха звездите, тя беше го попитала, дали я обича. Че я обичаше, обичаше я, ама не и го каза. Не можеше. След няколко седмици щеше да се жени за Тянка.

Повече Мирка не дойде, а той нощ след нощ бухаше под клоните на черницата до дувара на бай Генчо, но тя така и не се показваше. И на хорото не идваше. Ачо не можеше да я забрави и не спираше да я търси.

Видя я един ден. Беше на едно тяхно място в близката горичка и седеше на един камък. Той седна до нея и се наведе да я целуне, но тя се извръна. Ачо се учуди, ама нищо не каза, а само откъсна една започнала да пожълтява трева и я сложи в устата си. Мирка захвана да се изправя, но той бързо я взе за ръката и попита:

- Да не си болна?

- Не съм - рече му тя.

Той видя, че големите и теменужкини очи се пълнят сълзи и пак попита:

- Тогава що не идваш вечер? Да не любиш някой друг вече?

Мирка си дръпна ръката и рече:

- Остави ме, Ачо. Ходи си при Тянка. Чичо ми ще ме сгодява другата неделя.

- За кой, ма? - Изненада се той.

- За Христо.

- Кой Христо? Христо Вълчана ли?

Тя поклати глава и сълзите и потекоха по бялото като мляко лице .

- Е, що плачеш сега? - Опита се мило да каже той.

Мирка не му отговори, а бавно започна да си отива, а снагата и така се люшкаше, щото той мигновено почувства, че ако не я застине няма да може да спи още много нощи. И се завтече, и я събори на пожълтяващата трева и я люби греховно като за последно. Накрая, докато сплиташе наново разхлабената си дебела черна плитка, Мирка обърна големите си очи към него и рече:

- Ние с тебе няма да се видим вече, Ачо.

- Е, що? - Попита той.

- Няма. Щото... Ти в неделя се жениш... Аз другата се годя...

Очите и пак се бяха напълнили със сълзи и Ачо пак бе рекъл:

- Що плачеш, Мирке?

- Щото Христо ще ме върне. Аз съм греховна. Не съм чиста веке. За никой не съм и чичо ще ме прогони... Аз съм трудна, Ачо.

Ачо бе усетил мравките, ама тоя път бяха от страх. Ух, как се беше уплашил! Така не се беше усещал от малко момче, когато го беше страх от тъмното и таласъмите. Какво щеше да прави сега? Дали Мирка щеше да каже на чичо си и после... Той щеше да се жени за Тянка в неделя. Е, тя нямаше такава сочна снага като Мирка и не караше сърцето му да пърха като пиле и не я обичаше и мислеше като нея, ама беше сгодна и щеше да го слуша. Мирка беше палава и непокорна. Ама пък... Не, страх го беше. Цяло село щеше да говори. Той беше гледал без да знае какво да и рече. После се беше сетил за една своя далечна леля, дето и се носеше приказката, че се занимавала с женски работи и със сконфузен глас, че знае такива не мъжки неща, продума:

- Мирке, аз ще ти кажа къде да идеш, за да те оправят.

После, като и каза къде в съседното село живее леля му, той дълго беше гледал как Мирка си отива. Тя вървеше с изпънати, изправени рамене и нищо в кръшната й походка не показваше, че досега е плакала.

Тежки бяха масите на сватбата му с Тянка, отрупани с от пиле мляко и почти цялото село се беше събрало. Лееше се руйно, пенливо вино, а ракията лютеше на гърлото и замъгляваше очите, но всички надигаха чаши и се носеше радостната жлъч на гостите, а хорото не спираше да се вие, игриво и запъхтяно.

Ачо видя как леля Божка скочи, докато най - малкия и син и казваше нещо и черни облаци покриха образа и. После тя се завтече след Танас и докато бягаше видя мъж си, рече му нещо и той, изпървом ухилен и с алени бузи, като чу какво му казва, посивя. Жени започнаха да спират посърналите от уплаха Божка и Генчо и скоро на сватбата тихо, ама после все по- ясно започна да се чува само едно име - Мирка.

Сърцето му се спря за малко и кръвта изстина в жилите му. "Какво Мирка?", искаше да попита той, ама не можеше и само чуваше как шушукането се засилва и гледаше как някои по- стари жени започват бързо да се кръстят, а младите да се събират на групички и да си шушукат с уплашени очи.

Камбаната на черквата биеше, а той седеше в одаята и мълчеше. Сърцето му беше камък. Тежък, грапав камък и той го мъкнеше надолу към черната земя, в която днес щяха да заровят Мирка. Тянка, майка му и сестрите му разправяха, че не се била мъчила много, но те не знаеха. Мирка не го беше чула, не беше отишла при лелята му и сама се беше мъчила да махне срама си. Била пила некви отвари, ама нещо се объркало. Нещо станало и тя беше умряла, цялата потънала в кръв. Разправяха, че не се е мъчила, ама Ачо знаеше, че не е вярно. Сърцето му го знаеше.

Скоро жените се върнаха с подути от плача очи и тихо се захванаха да си гледат домашната работа.

Майка му се приближи и му рече:

- Ачо, стани от тука и иди да помогнеш на баща си в обора.

Той я погледна с черни очи, а после извика:

- Тянке, дай ми ракия!

Всичките се обърнаха да го изгледат с трескави очи, а Тянка изпъвом учудена стоя на едно място, па после се завтече към избата за дамаджанта. Майка му го гледа най - дълго и изпращайки сестрите му да си вършат работата, седна до него.

- Ачо, що ти е мама? - Попита тя.

Той не каза нищо, а взе подадената му от Тянка ракия и захвана да пие, за да спре да усеща студа на камъка в гърдите си.

Загуби се Ачо. Неговите казваха, че е на гурбет, ама лъжеха. Беше излезнал една тъмна като в рог, дъждовна вечер и само Тянка знаеше, че никога вече няма да се върне.