петък, август 31, 2012


Убих нощна пеперуда!
Разбих сърцето си миг след това, докато я гледах как умира. Потръпваше с пипалцето си сякаш се бореше да си върне цялостта, която безсърдечно и студенокръвно бях смазала. Гледах я и страдах с нея и се питах след зверската си постъпка, кое е по- хуманно- да я оставя да потрепва, изживяваща агонията си или да я доубия, за да спра мъчението й? Да спра моето? Спрях го, но не ми стана по- добре. Това същество, без да подозира какво ще се случи с него и привлечено от измамната светлина в стаята ми, беше дошло да търси топлина и фалшиви слънца. Аз прекъснах порива му.
Аз убих нощна пеперуда!
Пречеше ли ми? Да. Летеше. 


четвъртък, август 30, 2012

сряда, август 29, 2012

Между деня и нощта




Между деня и нощта съм заседнала и обичам тази неопределеност.
По гърба ми побягват върховете на пръстите ти и ме изтръпват сред сивия полумрак и изпълнената с кълбенца цигарен дим, стая. Мирише на теб, на изгорял тютюн и на несигурност. Аз притварям очи, за да изживея мига на ласката ти, която тихо се спуска по кожата ми. После усещам полъха на вятъра и отварям очи, защото обичам да виждам как завесата се издува под порива му. Потръпвам от хлад- за първи път през това лято и се усмихвам, защото обичам есента. Устните ти шептят по врата ми- възбуждащо нежно и аз чувам как дъхът ти става все по- дълбок. Въздъхвам почти заедно с теб и се опитвам да те погледна. Отказвам се. Казваш нещо, което пропускам да чуя, защото не са ми нужни думите ти в този изпълнен с напрегнато очакване миг.
Ще си отидеш и аз знам, че е неизбежно. Ще си тръгнеш с лятото. С последния плясък на птичи криле, отлитащи на юг. И аз ще те пусна. Няма да гледам дълго след теб и няма да страдам. Ти си като вятъра затова не ми обещавай вечността. Тя е за скалите и морето. Нека те не спират вечната си любовна игра, нека то се врязва в тях и нека заедно продължават да се бележат с обичта и вречеността си. Ти не си моето море. Ще си тръгнеш с лятото.
Дланите и устните ти ме изпепеляват с юнската си жега.
Заседнала съм между деня и нощта.
Обичам тази неопределеност.





събота, август 11, 2012

Малко тъга, много сол.



Живота ми... Милия... Ей, така се промъква- пясък между тръпнещите ми да го спрат пръсти. Бяга, търкулва се и изчезва оставящ само спомени. Спомени ли? Ха! За какво? Опитвах се да строя, но не попадах на правилните материали или инструменти. Рушеше се всичко, понякога още преди да го започна. Оставях руините и продължавах, опитвайки се да не се обръщам към грозната гледка.
Живота ми... Символ на значението на "Без"... Милия... И защо? Отговори много. Решения също- може би... Кой знае колко още ще тътря тежестта му? Дори не знам кому е притрябвало това старание? На мен- не.
Живота ми... Милия... Отива си, а аз стоя като въпросителен знак на средата му и не разбирам къде сбърках или кой ме сбърка? Може пък и да съм виновна, че не влях слънце в огледалото срещу мен и не огласих със смях тъмните и прашни ъгли на ленивото си, приспано битие?! Дааа, чудя се...
Живота ми... Като мен и аз като него- пустош изпълнена с красиви миражи, който се пръскат един по един само след едно премигване.
Живота ми... Вързан в омагьосан възел, който ще се разплете, когато мен няма да ме има.