Да, прегръдката. Осъзнаваме ли всъщност силата й? Някои изследователи са приели, че имаме нужда четири пъти дневно да прегърнем някого, за да живеем, осем пъти, за да се чувстваме добре, и дванадесет пъти, за да растем.
Прочетох тази статистика и ми стана страшно, защото знам как ние забързани в грижите около оцеляването си, около това да се преборим с непрекъснато издигащите се пред нас стени забравяме да поемем протегнатите към нас ръце. Смръщваме вежди и мърморим нещо от рода на: "Оххх, остави ме! Сега имам работа, не виждаш ли?". А колко дълго трае една прегръдка? Минута. И след нея, убедена съм, стреса ще е по - малко, а усмивката ще е по- искрена.
Децата са големи учители - това си го знаем, нали? Вероятно, защото ни връщат към първичното и значимото. Ако са разстроени, наранени, с кръв по коляното или щастливи те не търсят нищо друго, а прегръдката. Търсят онова тихо и топло единение, в което сърцата са близо едно до друго и взаимно си шептят.
Не случайно някой беше казал, че прегръдката е целувката на сърцето. Звучи красиво, нали? Звучи мило и така нежно.
Моля Ви, не го забравяйте! Разрешете на сърцето да целуне и позволете на друго да Ви целуне.
Задушете децата и любимите, приятелите си с тези целувки и помнете, че е толкова спокойно и сигурно и приятно да попаднеш в тишината на една топла прегръдка.
Щастлива си в мойта прегръдка,
до мойто сърце си щастлива.
Аз твое небе съм безкрайно,
ти моя звезда си красива.
Човешкия род на земята
гъмжи и се блъска сред врява;
те кряскат неспирно и хулят,
и всеки от тях има право.
Подобни на шутове смешни
се карат всегда без причина,
от удари чести с тояги
месата им вече са сини.
О, колко щастливи сме ние,
че тъй сме далеко от всичко —
ти сгушваш се цялата кротко
в небето си, мила звездичко!
Хайнрих Хайне