събота, август 11, 2012

Малко тъга, много сол.



Живота ми... Милия... Ей, така се промъква- пясък между тръпнещите ми да го спрат пръсти. Бяга, търкулва се и изчезва оставящ само спомени. Спомени ли? Ха! За какво? Опитвах се да строя, но не попадах на правилните материали или инструменти. Рушеше се всичко, понякога още преди да го започна. Оставях руините и продължавах, опитвайки се да не се обръщам към грозната гледка.
Живота ми... Символ на значението на "Без"... Милия... И защо? Отговори много. Решения също- може би... Кой знае колко още ще тътря тежестта му? Дори не знам кому е притрябвало това старание? На мен- не.
Живота ми... Милия... Отива си, а аз стоя като въпросителен знак на средата му и не разбирам къде сбърках или кой ме сбърка? Може пък и да съм виновна, че не влях слънце в огледалото срещу мен и не огласих със смях тъмните и прашни ъгли на ленивото си, приспано битие?! Дааа, чудя се...
Живота ми... Като мен и аз като него- пустош изпълнена с красиви миражи, който се пръскат един по един само след едно премигване.
Живота ми... Вързан в омагьосан възел, който ще се разплете, когато мен няма да ме има.




1 коментар:

  1. Ех, наистина много тъга. Но и отговорът е тук – ясен и недвусмислен.
    Дори и една шепа живот да ни остава, струва си да положим усилие.
    Не си пустош. Ти си плодородна земя, за която не са се грижили добре.
    Но никога не е късно.  

    ОтговорИзтриване