Думите напират да излязат, за да опишат криво-ляво болката.Те искат да се излеят, като бурна река и да пометат всичко по пътя си. Зъбите ги спират, пръстите посягат към клавишите, но страхливо се отдръпват, защото знаят, че после повече ще боли.
Вървим по улиците сами, с натежали от тегобите ни сърца, скътали в себе си спомени за нещо хубаво и чисто (аз поне да) от един сякаш друг живот, спъваме се в сивотата на ежедневието и преминаваме през дните устремени към неизвестното. Носи ли ни това пътуване увереност? Щастливи ли сме? Доволни поне? Или? Какви сме? Кои сме? Как сме?
Сънувах те. Не става често, но когато се случи, носталгията ме забива в пода и аз се разтапям в там - бавно и мъчително. Илюзия ли беше тази толкова мъчна любов, аз ли те докосвах, ти ли докосваше мен? Къде се разминахме? Къде химичната реакция се провали? Каза ми "Ще дойдеш ли при мен?" в съня ми, а аз те погледнах изумено, сякаш не може да го казваш на мен и отговорих "Сигурно.". Почувствах се завършена и най-после съвършена.
Събудих се. Блъскам се в деня и се опитвам да забравя топлината на това да знам, че най-после и вероятно до края ни не сме аз и ти, а ние.
