неделя, ноември 13, 2011

Открадната самоличност




Протягах ръка към Слънцето вървях към белите кътчета на душата си, за да намеря покоя и да се опитам да простя. Да простя за грешките на другите.

Често се опитваха да ме заблуждават с много думи и да приспиват бдителността ми. Някои от тях успяваха. Методично. Сякаш нарочно. Тихо. Тъпо и едва доловимо болящо. Аз ги оправдавах, защото така съм се научила - истината винаги има две, а понякога и повече страни. И аз ги оглеждах, преценях и си казвах, че вероятно моята истина е кривата. Такава като онези огледала, в които образа така уродливо се видоизменя, че не ти остава нищо друго, а да се смееш. И аз се смеех. Присмивах се. На себе си.

И в един миг се събудих. Осъзнах годините зад гърба си и се уплаших. Какво съм правила всъщност?! "Какво си правила?! Защо?!",  крещях аз, застанала пред една "истина". Така бях свила ръцете си в юмруци, че ноктите ми се забиваха в плътта и образуваха ярко червени дъги по дланите ми и ме болеше. До кръв. Вече образа в огледалото не беше смешен. Беше уродлив. Грозен. Къде бях загубила истинският, докато се присмивах на изкривения?

Оправдала истините на другите и потъпкала своите в калта аз бях престанала да живея по своите правила. И се опитах да помоля Слънцето да измие лицето ми и да ми върне чертите. Да ми върне бисерите в очите и аз да видя МОЯТА истина. То обаче тихо ми нашепна, че първо трябва да простя на онези, които бяха взели времето ми, докосванията ми, палещите ми устни, мислите и желанията ми, старанието ми...

Започнах да търся всеки, който е заменил истината си за моята и след като го намерех му прощавах. Останаха ми неколцина и не мога все още да се обърна към Слънцето. Само ръката ми е протегната към него и го моля да прояви милосърдие вместо мен. Аз не съм толкова благородна.

Неколцината стоят и се усмихват победоносно. И аз по навик започвам да виждам как в огледалото образа ми започва да ми се усмихва.






6 коментара:

  1. Много е силно, дълбоко вълнуващо и ме накара да се замисля сериозно! Благодаря!

    ОтговорИзтриване
  2. jnbytv fftgvghfgyfyi http://1.bp.blogspot.com/_bm82SxXu-Mg/S5o9YlP8rnI/AAAAAAAAAKM/-A9lBF6rnTc/s200/disqus-sign.jpg

    ОтговорИзтриване
  3. Здравей отново!

    Намирам работите ти за много искрени и много съкровени. Спирам се на този текст, защото наистина преживяването ми е болезнено познато. Аз също съм изгубила своята истина и съм в процес на търсене. Аз също пренебрегвах своите потребности и желания в продължение на години и се оказах в положение, в което нямах мечти, нямах никакви стремежи и съвсем логично нямаше живот в мен. Постепенно се завръщам към себе си.

    Всичко това обаче не се случи поради нечия чужда вина, а тъкмо обратното. Случи се, защото аз самата нямах вяра в себе си...

    Както и да е. Да можеш да дадеш израз на чувствата и поривите в себе си чрез каквато и да е форма на творчество е огромна ценност. А ако успееш да го споделиш и с други, които да открият себе си в създаденото от теб, е равносилно на това да намериш смисъл в живота си. Изумително е как изкуството свързва сродните души.

    До скоро!

    ОтговорИзтриване
  4. Мими, разбирам те отлично и ти пожелавам да успееш да откриеш себе отново! Не знам какво си загубила по пътя си за времето, в което бяхме загубили дирите си, но познавайки онази Мария от преди ... години, аз знам, че тя е човек с огромна душа и сърце, емоционална и с огромен талант. Намери я и не спирай да мечтаеш. А колкото до истината... тя се видоизменя непрекъснато и може би затова ни е толкова трудно да я видим и разпознаем.
    Пожелавам си и аз да се открия, въпреки че подсъзнателно знам кое ми е нужно, за да се чувствам истинската АЗ. Нужен е само куража да се отстоявам :)

    ОтговорИзтриване
  5. Ами аз вярвам, че човек не се променя в истинската си същност. Но от друга страна проблемите идват преди всичко от това, че не познаваме себе си и често пренебрегваме желанията си, защото така са ни научили от малки. Понякога това поведение е така дълбоко залегнало, че става автоматичен, неосъзнат процес и после се чудим защо все се чувстваме потиснати и неудовлетворени. Онова ужасно смътно усещане, че нещо липсва…
    Не знам защо бяхме изгубили дирите си. Може би така е трябвало, за да се преоткрием.
    Толкова те обичам и се радвам, че отново те има в живота ми! ♥

    ОтговорИзтриване