неделя, ноември 14, 2010

Откровения посред кошмара




Светът те заключва в хищните си лапи и стиска, докато ти се бориш да се освободиш. Не можеш. Въздухът не ти достига, дори да извикаш за помощ. После идват крадците, които безпрепятствено влизат в Храма ти. Бавно и методично свалят от теб достойнството ти, вярата ти, мечтите ти... Искаш да ти вземат и чувствата, но те хитро ги оставят, за да можеш да усещаш със страшна сила гаврата им. Разголен си, разпилян и с блуждаещ поглед. Никой си. Не искаш нищо, а чакаш следващият ден да дойде, за да отмине. Искаш края. Греховно е и го знаеш, но тишината му и оня уж бляскав тунел окъпан в невиждана светлина са така примамливи. Разбираш, че е глупаво и отново се опитваш да се измъкнеш, но не успяваш. Захвата е здрав и ти притихваш.

Мислиш си, че си краен песимист и не си справедлив към себе си и към света, търсиш вините си, но можеш само да понасяш методичните удари върху вече загубеното ти Аз.
Пътуваш за никъде и никой не чака на края на пътя ти. Оголените зъби на изпълненият ти с нищо ден се забиват в плътта ти и късат озверяло късчета от онова, което е останало от оглозганото ти до кокал тяло. Не знаеш вече дори дали те боли. Така безразлично ти е. И започваш да се смееш истерично, докато по лицето ти се стичат кървави следи и чертаят мътни следи. Смехът ти заглъхва в ехото на нищото и ти клюмваш безпомощно глава и се унасяш в трескави бълнувания за онова, което щеше да бъде, ако ти заслужаваше глътка свеж въздух.


Делириумът е безкраен... Нищо. Краят е близо. 


неделя, октомври 24, 2010

Blackmore's Night - Beyond The Sunset




Той се отпусна, протегна ръка и тя сложи глава върху нея, прегръщайки го през гърдите. Целуна я по слепоочието и след това тя потръпна – той беше започнал да пее. А**а затвори очи и се остави на прекрасният глас да й разказва за любов, красота и щастие.
Гласът му беше кристално чист като малка снежинка танцуваща в небесната шир. Спускаше се плавно към земята, а след това подет от вятъра се завърташе в сложен пирует и пленително изпълваше пространството. Той я караше да иска да лети, да усеща порива на вятъра в косите си, да мечтае за безкрайни поля от млади зелени треви, обкичени с нежни маргарити.
Мелодията се разливаше сякаш ручей и ромолеше омайващо, проправяйки си път през сенчести дървеса. Прокрадваше се като слънчев лъч измежду къдрави облаци и превземаше с властта си. Сякаш я оставяше бездиханна изправена пред бездънна пропаст и я караше да се чувства мъничка и благоговееща пред величието й. Беше неописуемо хубаво – завладяващо, безкрайно интимно и омагьосващо.
После той спря и не казваше нищо. А**а отвори очи и се извърна към него. Той се беше загледал в нощта навън, която неусетно се бе спуснала над красивият остров и ги беше оставила прегърнати в тъмната й власт. Отвън се чуваше прибоя на морето и гласът на вълните, които дълбаеха спомени за себе си в скалите на брега.
-  Благодаря ти! – тихо каза А**а
Той сякаш не я чу, но тя разбра, че оценя думите й, защото нежно целуна челото й и продължи да се вглежда в мрака навън.  

От „Повече от любов”


неделя, октомври 17, 2010

Недочакана нежност



И имаше светлина. И имаше топлина.

Лъчите прегръщаха и покриваха тялото и душата ми със слънчевата си благодат. Света беше толкова добър и широко усмихнат. Знаех защо живея, защото ти ми помагаше да разбера. Борех се, свивах челюсти и оцелявах, и бях. Знаех защо го правя. Беше заради теб. Ти ми доказваше непрекъснато с магическото си присъствие, че животът е наниз от борба, успехи и неуспехи и пак борба.

Понякога плачех от самотата, от болките, които съдбата жестоко нанасяше върху немощните ми женски рамене. Имаше мигове, в които исках да се откажа, да се оставя на  течението и да се нося по него вземаща и даваща каквото поискам, каквото ми вземат. Но тогава съзирах теб. Ти се усмихваше примамливо от върха и ме подканваше с длани. Тогава светлината, топлината и смисъла отново се завръщаха при мен. И аз нарамила кръста си с нови сили започвах да доказвам, че съществувам, за да започна да живея. Исках да бъда като теб - да ме боли, но да се усмихвам, да погаля след като са ме зашлевили жестоко. Вярвай ми, борех се!

Сега няма светлина. Сега няма топлина. Те си отидоха с теб.

Сивото изпълни света ми, желанията ми и мислите ми. Не зная как да се справям?!

Чувам как костите ми пукат под товара , който нося. Живота ми тежи.

Как е възможно да те няма, а аз да се боря?

Върхът, който исках да споделим си отиде заедно с теб.

Защо не почака още малко? Почти бях стигнала до теб. Усещах дъхът ти и виждах толкова отблизо слънчевата ти усмивка. Съзирах очите ти, излъчващи цялата доброта на този свят и скрили дълбоко сълзите от болките.

Сега е пусто, тихо и студено. Безпомощно и безнадеждно е.

Но аз ще се боря. Ти с отиването си ми завеща борбата. Може би тя ще ми е достатъчна след време да споделя с теб там Горе сред звездният прашец твоята недочакала ме нежност .





 

Импресия



Сама съм. Боли. Дъждът не спира. Вали, вали, вали... Безкрайно студено ми е.
Лятото е толкова далече, сякаш на разстояние един живот. Не мога да спра да бягам към слънцето и да протягам ръце към опрощаващите му лъчи. Моля се то поне да ми прости греховете, които съм извършила, греховете, които дори не съм и сънувала . Но слънцето е далече. Слънчогледите го разбраха и тъжно паднаха като посечени в пръстта и се сляха с нея. 
Няма да забравя лятото и есента на годината преди тази. Бяха илюзии, мечти, реалности, смях, желания, но и Надежда. Няма ги повече. Има само есен, дъжд, студ и самота. 
Слънцето бяга зад облаците и ръцете ми изтръпват протегнати в желанието ми да го уловя. 
Искам да се скрия сред пожълтелите листа на гората и да се слея с тихата им меланхолия, нашепваща за вятър, слънчеви лъчи и птичи песни. Искам да си поплача тихичко заедно с тях и майката Земя да ме гали с нежните си ръце.
Искам да заспя и да се събудя в лятото, в което пропуснах да разбера, че слънцето е неуловимо. 
Слънчогледите знаят. Очите им почерняват от взиране, но дори да следват всеки изпратен негов лъч, не успяват да го задържат.
Пари от сълзата, в която слънцето се е отразило. 
Боли от болката, че НИКОГА няма да го прегърна, да поема топлината му и да тръгна сияеща от хилядите градуси към времето, от което няма завръщане. 





Повторен опит за летене


Бях си загубила крилете. Някой бе ми ги взел, когато ги бях подпряла зад врата. Взе ли казах? Откраднаха ми ги. Търсих ги на различни места и някои приличаха на моите, но не бяха съвсем същите. Усещах как чуждите крила пърхат над мен и около мен и ме хващаше яд и ми беше мъчно за моите. Често ги приглаждах като ги сваля и подреждах грижливо перата им. След това ги гледах дълго и се опитвах да си представя маршрута, който ще измина на другият ден. Понякога, дори заспивах с тях, прегръщайки ги.


Ех, красиви крила си имах, но бях ги загубила. Загубила ли казах? Бяха ми ги откраднали.


Онзи ден трябваше да летя на много далече, но нямаше как. Тръгнах пеш. Бях забравила какво е да вървя по твърдата земя и тя да забива острите си камъчета в нозете ми. Болеше ме и дори нозете ми се нараниха, кръвта бликна от тях. Стисках зъби и продължавах.


По пътя ми ме срещна един "приятел" и ме попита къде отивам. Помислих си, че може би ще ми помогне, за да не страдам по трънливата и грапава кожа на майката Земя, но той само въздъхна, поклати глава и каза:


- А какви хубави крила имаше! Трябваше повече да внимаваш. - и махна с ръка (крило) за "Довиждане".


Аз продължих да се изкачвам по назъбени баири и да се спускам по мочурливи склонове и тогава я видях. Не можеше друг да е. Как не се сетих веднага?! Това беше онази завистница, която винаги ми казваше, че крилата са ми от най- хубавите. Стоеше пред мен и ми се усмихваше. Беше си сложила моите крила, но те висяха от раменете й и не й прилягаха. Приближих се и я попитах защо ми ги е взела (откраднала), а тя пак се усмихна и каза, че те били оставени зад вратата и тя си помислила, че са ничии. Поисках си ги. Тя учудено ме погледна и попита:


- Аз от къде да знам, че са твои?


Казах й , че ги познавам, че ето онова перо, дето е отляво и е с по- тъмна шарка е от един спор с "приятел", а другото- пречупеното е от една обида, която никога не му позволи да се зарасне правилно.


Тя продължаваше да ме гледа, но вече не се усмихваше, а изглеждаше изненадана. Погледа ме право в очите известно време, после ги сведе към крилете ми и започна да се взира в тях. След това възкликна:


- О, да, твоите са. Сега ги познах. Ама ти никак не си ги пазила, драга. Много са мърляви. Ето, вземи си ги. - и тя бързо започна да ги сваля.


Когато ги поех в обятията си сякаш хиляди тонове свалих от плещите си. Върнах си ги, намерих ги моите очупени, опетнени, но обични крила! Сложих ги веднага, защото ме чакаше още дълъг път. Разперих ги и усетих как те вече ми тежат. Как не могат да ме издигнат в простора, колкото и да се опитвах да се извися. Отказах се и тръгнах пак да вървя. Крилете ми се влачеха в прахта и аз плачех за тях, защото краищата им се нащърбваха и те посивяваха.


Имах красиви криле, докато не ми ги откраднаха. Вече ги тътря, защото не мога да полетя с тях. Но все пак тая надежда, когато вечер ги изтривам от калта, че един ден пак ще ме извисят. Никога не ги оставям зад вратата. Все са близо до мен и често им говоря за просторите, в които ме въздигаха. Може би някой ден ще спрат да ми се сърдят, че ги оставих, ей така, за малко, безпризорни.








Автор: Andeli