Лутане

Търсих те. Лутах се по широки пътища и тесни пътеки. Попадах на непознати и страшни места, които ме посрещаха негостоприемни и зли. Връщах се в сигурното и пак те търсех. Знаех, че те има. Виждах те в себе си. Точно такъв какъвто искам да си - МОЙ. Не можех да те открия и се обърквах в заплетените лабиринти на битието. Но очаквах, че ме чакаш и всеки ъгъл ми носеше надеждата, че зад него си ти. Така до следващият.

И един ден се уморих. Поседнах на огромен кръстопът. Точно в центъра му. Погледите на минувачите ме заковаваха с критика, с учудване, с негодувание, с протест, с присмех. Клаксоните пищяха пронизващо в ушите ми, но аз не помръдвах. Нямах сили. Всичко около мен се превърна в сфера и тя се завъртя лудешки в своите разноцветни, сливащи се една с друга багри.

Отказах се да те търся. Теб най - вероятно те нямаше. Знаех, че не съм те отминала, защото нито веднъж не пропуснах лице. Върнах се към себе си, за да те отглеждам там. Тогава ти стана толкова неземно прекрасен, че аз вече знаех със сигурност, че само аз, вътре в мен мога да те имам. Слънчево се усмихваше, пеперудено галеше, а гласът ти шептеше с изтръпваща вреченост.

Днес те видях. Случайно. Без да те търся. Отмина ме. Беше толкова забързан да ме търсиш, че не успях да те спра.

Докато те няма

ветровете пробиха

                 старите си обуща.

Мокри думи кръстосват

                 зимни пътища. 

Черни сенки потъват 

                 в пазвите на реките.

Небето се преобърна 

                 и прибра светлините си.

Докато те няма

жестовете изтляха 

                 под моето мълчание.

Преследват ме като сън

                 погледи приковани.

Дъждовете рисуват

                 мъртви вълнения.

И се пука камъкът 

от своите видения.

Докато те няма

самотата натрупа

                планини върху мене-

уж невидими, но

                пищят раменете ми.

Вечер очаквам влака,

                 който няма да спре.

И в ръцете ми цветето

                се пречупва на две.

Je suis malade

Като вампир, като преследвана от инсомния с изсъхнали от невъзможността да се затворят очи. Като зееща яма, като тъмна нощ и тътен в далечината, предвещаващ страховита буря. 

Като скитник треперещ на студа... 

Будувам и боля кървящо. За теб. 

Метаморфоза

Да избягам.

Да се скрия.

И нощта със котешки очи да преоткрия.

Да протегна кръшна снага.

И да се промъкна с меки лапи в мрака.

Да измяуча  под прозореца ти в светлина.

Ще ме познаеш ли така?

Ще ме извикаш ли:

"Маци - маци, писи - пис" ?

Ще се скрия в дланите ти.

Ще стопля нощта ти с "мър - мър - мър".

Ще остана така - свита на топка,

до тебе,

в нощта.

Сезони

Вървим двама сред изумяваща тишина и аз насищам сетивата си с есента. Ти здраво стискаш ръката ми и се боиш да я пуснеш, защото, аз знам, се страхуваш, че ще избягам.

Едва удържам порива си. Искам да се слея с цялата тази красота и пъстрота. Искам да прегърна онова дърво, което с кратки въздишки рони сълзи под формата на жълто - оранжеви листа и те се спускат в плавен танц и застилат посърналата трева с искрящата си пъстрота. Искам да усетя топлината на лятото по грапавите следи на кората му и тя да ми споделя огнени спомени. Трябва да го погаля и да го успокоя, че птицата, която сутрин го будеше с омайните си трели ще се върне. Непременно. На пролет.

Ти държиш здраво ръката ми. Страхуваш се, че и аз ще отлетя. Искам да те погледна, но не смея. Есента в твоите очи не е така красива и аз не искам да я виждам, защото се боя от зимата. Затова, моля те, пусни ръката ми! Ще се върна, когато/ако върнеш пролетта в погледа си. 

Когато... Ще...

Когато ти си тук.

Когато аз съм там.

Когато аз мълча.

Когато ти тъжиш.

Когато ме боли.

Когато ти тежи.

Ще посинеят чувствата.

Ще се стопят пространствата.

Ще докоснем празното в себе си.

Ще избягаме от мислите.

Ще се скрием от сълзите.

Ще махнем с ръка за следващото такси.

Когато всичко е безвъзвратно. 

Открадната самоличност

Протягах ръка към Слънцето вървях към белите кътчета на душата си, за да намеря покоя и да се опитам да простя. Да простя за грешките на другите.

Често се опитваха да ме заблуждават с много думи и да приспиват бдителността ми. Някои от тях успяваха. Методично. Сякаш нарочно. Тихо. Тъпо и едва доловимо болящо. Аз ги оправдавах, защото така съм се научила - истината винаги има две, а понякога и повече страни. И аз ги оглеждах, преценях и си казвах, че вероятно моята истина е кривата. Такава като онези огледала, в които образа така уродливо се видоизменя, че не ти остава нищо друго, а да се смееш. И аз се смеех. Присмивах се. На себе си.

И в един миг се събудих. Осъзнах годините зад гърба си и се уплаших. Какво съм правила всъщност?! "Какво си правила?! Защо?!",  крещях аз, застанала пред една "истина". Така бях свила ръцете си в юмруци, че ноктите ми се забиваха в плътта и образуваха ярко червени дъги по дланите ми и ме болеше. До кръв. Вече образа в огледалото не беше смешен. Беше уродлив. Грозен. Къде бях загубила истинският, докато се присмивах на изкривения?

Оправдала истините на другите и потъпкала своите в калта аз бях престанала да живея по своите правила. И се опитах да помоля Слънцето да измие лицето ми и да ми върне чертите. Да ми върне бисерите в очите и аз да видя МОЯТА истина. То обаче тихо ми нашепна, че първо трябва да простя на онези, които бяха взели времето ми, докосванията ми, палещите ми устни, мислите и желанията ми, старанието ми...

Започнах да търся всеки, който е заменил истината си за моята и след като го намерех му прощавах. Останаха ми неколцина и не мога все още да се обърна към Слънцето. Само ръката ми е протегната към него и го моля да прояви милосърдие вместо мен. Аз не съм толкова благородна.

Неколцината стоят и се усмихват победоносно. И аз по навик започвам да виждам как в огледалото образа ми започва да ми се усмихва.