И имаше светлина. И имаше топлина.
Лъчите прегръщаха и покриваха тялото и душата ми със слънчевата си благодат. Света беше толкова добър и широко усмихнат. Знаех защо живея, защото ти ми помагаше да разбера. Борех се, свивах челюсти и оцелявах, и бях. Знаех защо го правя. Беше заради теб. Ти ми доказваше непрекъснато с магическото си присъствие, че животът е наниз от борба, успехи и неуспехи и пак борба.
Понякога плачех от самотата, от болките, които съдбата жестоко нанасяше върху немощните ми женски рамене. Имаше мигове, в които исках да се откажа, да се оставя на течението и да се нося по него вземаща и даваща каквото поискам, каквото ми вземат. Но тогава съзирах теб. Ти се усмихваше примамливо от върха и ме подканваше с длани. Тогава светлината, топлината и смисъла отново се завръщаха при мен. И аз нарамила кръста си с нови сили започвах да доказвам, че съществувам, за да започна да живея. Исках да бъда като теб - да ме боли, но да се усмихвам, да погаля след като са ме зашлевили жестоко. Вярвай ми, борех се!
Сега няма светлина. Сега няма топлина. Те си отидоха с теб.
Сивото изпълни света ми, желанията ми и мислите ми. Не зная как да се справям?!
Чувам как костите ми пукат под товара , който нося. Живота ми тежи.
Как е възможно да те няма, а аз да се боря?
Върхът, който исках да споделим си отиде заедно с теб.
Защо не почака още малко? Почти бях стигнала до теб. Усещах дъхът ти и виждах толкова отблизо слънчевата ти усмивка. Съзирах очите ти, излъчващи цялата доброта на този свят и скрили дълбоко сълзите от болките.
Сега е пусто, тихо и студено. Безпомощно и безнадеждно е.
Но аз ще се боря. Ти с отиването си ми завеща борбата. Може би тя ще ми е достатъчна след време да споделя с теб там Горе сред звездният прашец твоята недочакала ме нежност .
Няма коментари:
Публикуване на коментар